Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Добре — каза Де Джонг ядосано и излезе. Люси въздъхна, а Бил стисна зъби. Доста по-късно Де Джонг се върна, придружен от двама полицаи с носилка. Стовариха я до трупа.

— Не. Не още — спря ги Елъри. — Оставете тялото, ако обичате.

— Чакайте навън! — нареди Де Джонг и го изгледа враждебно, с пура в уста. Най-сетне спря да крачи и седна. Никой не мърдаше. Стояха окаменели от бездействие, твърде изтощени да спорят.

И тогава, в два часа сутринта, откъм Ламбъртън изрева кола. Елъри леко се раздвижи.

— Ела навън, Де Джонг — рече глухо той и тръгна към вратата. Де Джонг го последва с присмехулна усмивка. Пръстите на Ела Еймити с червено лакирани нокти хищно се свиха… Бил Ейнджъл се поколеба, погледна сестра си и тихо ги последва.

Трима души слязоха от дългата лимузина, карана от шофьор. Съпровождани от детективи, те бавно минаха по дъските на централната алея. В походката им се чувствуваше неохота. И тримата бяха еднакво високи, източени и високомерни — жена на средна възраст, млада жена и мъж на средна възраст. Бяха във вечерно облекло — по-възрастната жена със самурено палто, наметнато върху бяла рокля с пайети, по-младата — с къса хермелинова наметка и тоалет от ярък шифон, метящ земята, а мъжът държеше цилиндър в ръка. Жената бе плакала, строгото начумерено лице на мъжа излъчваше гняв и решителност.

Елъри ги посрещна на алеята.

— Госпожа Гимбъл? — рече сдържано той.

По-възрастната жена вдигна очи с оловносиви торбички под тях — сини очи с хладен поглед, чиято самоувереност съвсем наскоро е била накърнена.

— А вие, предполагам, сте господинът, който се обадил на баща ми по телефона. Това е дъщеря ми Андрея, а това е един много близък приятел, господин Грозвенър Финч. Накъде?…

— Е, и? — попита тихичко Де Джонг.

Бил се отдръпна от осветения вход в дълбоката сянка. Леко присвитите му очи не слизаха от нежните пръсти на красивата лява ръка на младата жена. Застанал бе толкова близо до нея, че можеше да докосне хермелиновата й наметка. Той сякаш не чуваше гърления, мнителен глас на Де Джонг, вежливия тон на човека с цилиндъра, разтревожения говор на по-възрастната жена. Стоеше в сянката, разкъсван от колебания. Погледът му се откъсна от ръката на младата жена и се вдигна към лицето й.

„Андрея Гимбъл, помисли си той. Значи така се казва.“ Лицето й бе младо и непокварено, не приличаше на познатите му млади жени, нямаше и най-слаба прилика с младите жени, които често изпълваха страниците на светската хроника. Бе добро лице, деликатно, нежно и докосваше някаква отзивчива струна в душата му. Необяснимо защо, искаше му се да разговаря с нея. Дълбоко в съзнанието му светна предупредителен сигнал, но той не му обърна внимание. Пресегна се от сянката и докосна голата й ръка.

Тя бавно извърна глава към него и той видя, че сините й очи са изпълнени с тревога. Кожата й изведнъж изстина. Знаеше, че не бива да я докосва. Усети инстинктивното й отдръпване и въпреки това нещо го накара да я стисне за ръката и да я притегли, безмълвна и почти без съпротива в сянката.

— Вие… вие — понечи да каже тя и млъкна, напрягайки се да види лицето му. Едва успя да различи чертите му, но изглежда, се успокои, защото кожата й стана по-топла и тревогата в очите й се превърна в обикновена умора. Гузен, той я пусна.

— Госпожице Гимбъл — прошепна той. — Нямам много време. Моля ви, изслушайте ме…

— Кой сте вие? — тихичко попита тя.

— Няма значение. Бил Ейнджъл. Всеки на мое място би го направил. — Но още докато го казваше, знаеше, че не е истина. — Госпожице Гимбъл, без малко да ви издам. Мислех… Сега не знам.

— Да ме издадете ли? — заекна тя. — Какво имате предвид?

Той пристъпи в сянката тъй близо до нея, че усещаше едва доловимия аромат на косата и кожата й. Изведнъж хвана лявата й ръка:

— Погледнете пръстена си.

От стъписването й, от начина, по който вдигна ръка на нивото на очите си и се вгледа, той разбра, че е прав. И кой знае защо, му се поиска да бе сбъркал. Тя бе тъй различна от жената, която си представяше.

— Пръстенът ми — рече тя глухо. — Пръстенът ми. Камъкът… паднал е.

Пръстенът бе на безименния пръст на лявата й ръка — изящно изработен, платинен, с издадени зъбци, два, от които бяха леко изкривени. На мястото на камъка зееше дупка.

— Намерих камъка — прошепна Бил. — Там, вътре. — И кимна към постройката. Изведнъж той се огледа и тя долови тревогата му, защото се прислони до него и уплахата се върна в очите й. — Бързо — прошепна той. — Кажете ми истината. Вие ли бяхте жената в кадилака?