Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Елъри се изчерви и пусна топлата длан.

— Сигурно ще искаш да узнаеш какво твърди тя.

Бил изръмжа приглушено, но Люси рече със спокоен глас, без да се обръща:

— Искам да го знае. Няма какво да кажа, Елъри, не мога да дам никакво обяснение… Отговорих на всички въпроси на този човек. Може би ще го убедиш, че казвам истината.

— Уважаема госпожо — рече Де Джонг, — не ме разбирайте неправилно. Знам си работата. — Изглеждаше засегнат. — Добре, Селърс. Браво. Навъртай се наоколо. — Той и ниският мургав мъж си размениха съучастнически поглед. Детективът кимна безизразно и излезе. — Ето какво ми каза. Според госпожа Уилсън мъжът й излязъл тази сутрин от къщи с пакарда на една от обичайните си търговски обиколки. Казва, че тогава го е видяла за последен път. Изглеждал добре, може би малко разсеян, но го отдала на някакви търговски неприятности. Нали така, госпожо Уилсън?

— Да. — Очите й не се отместваха от лицето на мъртвеца.

— Излязла от дома си във Феърмаунт Парк към седем тази вечер, веднага, след като спрял дъждът. Вечеряла сама вкъщи. Взела тролея до града и отишла на кино във „Фокс“. После се прибрала пак с тролея. Моят човек я чакаше и я доведе.

— Забрави да обясниш — рече Бил застрашително, — че сестра ми винаги ходи на кино в събота вечер, когато мъжа й го няма.

— Точно така — отвърна Де Джонг. — Така и казах. Нали разбра, Куин? А сега за престъплението. — Започна да изброява на пръсти: — Нито е чувала за тази барака, нито я е виждала. Така поне твърди. Уилсън никога не е споменавал за нея. Не знае да е имал неприятности. Винаги се отнасял добре с нея и доколкото й е известно, не й е изневерявал… — Де Джонг се подсмихна.

— Моля ви — прошепна Люси, — знам какво си мислите вие мъжете в такъв… в случай като този. Но той ми бе верен, верен ми бе! Обичаше ме. Обичаше ме!

— Не е запозната с деловите му сделки, защото бил малко нещо потаен в това отношение, а и тя не искала да му се бърка. Тя е на тридесет и една, той бил на тридесет и осем. През март направили десет години от сватбата. Нямат деца.

— Нямат деца — измърмори Елъри и в очите му се мярна изключително задоволство.

Де Джонг продължи невъзмутимо:

— И понятие няма, че можел да кара платноходка, макар че разбирал от двигатели и тям подобни. Не знае да е имал богати приятели, приятелите им — неколцината във Филаделфия, както казва — са хора като тях. Уилсън нямал пороци: не пиел, не пушел, не вземал опиати и не играел комар. Ходели на пикници — когато си бил вкъщи, разбира се — в неделя ходели до Върбовата горичка или си стояли у дома, — в очите му имаше присмех, когато я погледна изпод вежди — и си гукали. Така ли е, госпожо Уилсън?

— Проклет… — прошепна Бил.

Елъри го хвана за ръката.

— Чакай, слушай, Де Джонг. Какво си наумил? Няма смисъл от такива подмятания.

Люси не помръдна. Сега очите й, потънали в сълзи, бяха сякаш втренчени безкрайно далеч. Де Джонг се подсмихна. Застана на вратата и се провикна:

— Пуснете журналистическата паплач!

Времето течеше и около тях бушуваше невъобразима врява. В много отношения това бе кошмар: скоро въздухът в схлупената къщурка бе непрогледен и зловонен от цигарен дим, от време на време го озаряваха светкавиците на фотографите. Стените кънтяха от смях и разговори на висок глас. Все се намираше някой, който да отмести, вестника, хвърлен от Де Джонг върху лицето на мъртвеца, за да го фотографира от нов ъгъл… Ела Еймити летеше от група на група като червенокоса харпия, но все се връщаше при чернооката жена, седнала на стола като същинска кралица, възкачена против волята си на престола. Тя се надвесваше собственически над Люси, шепнеше й, държеше й ръката, приглаждаше нежно косата й. Отзад Бил наблюдаваше с безмълвна ярост.

Най-сетне вестникарите си отидоха.

— Добре, народе — каза Де Джонг, когато шумът от последната заминаваща кола заглъхна. — Това е всичко за тази вечер. Вие, разбира се, бъдете на разположение, госпожо Уилсън. Ще трябва да закараме тялото на съпруга ви в моргата…

— Де Джонг, почакай — обади се Елъри от ъгъла.

— Да чакам ли? Защо?

— Извънредно важно е. — Гласът на Елъри бе сериозен. — Чакай.

Ела Еймити изгука на прага:

— Все ви идват разни идеи. Какво сте научили, господин Куин? Никой нищо не може да скрие от малката Ела. — Червената й грива се развяваше, а зъбките й проблясваха. Облегна се на стената, цялата нащрек. Настъпи тишина, в бараката отново започна да прониква неясният ромон на реката, часове наред заглушаван от хорската гълчава.