Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Едрият полицай изгледа намръщено безжизненото лице на Уилсън.

— Да. — В хладния му взор се четеше учудване. — И май беше прав, като каза, че друг някой ползува къщата. Долу има малка платноходка с извънбордов двигател — доста скъпа играчка, мен ако питаш. Моторът е още топъл. Един от Речната гара доброволно свидетелствува, че е видял мъж с описанието на Уилсън да отплува с лодката от пристана долу в седем и четвърт.

— Джо? Джо да кара лодка? — измърмори Бил.

— Така излиза. Човекът е видял Уилсън да си идва. Било към осем и половина. На връщане бил запалил двигателя. Само на тръгване опънал платната. Вятърът утихна към седем и половина, ако помните.

Елъри се почеса по тила:

— Странно… Уилсън сам ли е бил?

— Така казва човекът от гарата. Лодката е малка, няма кабина, така че не може да греши.

— Разходка с лодка. Хмм. — Елъри погледна лицето на мъртвеца. — Има среща с шурея си в девет по извънредно спешен въпрос — и отива на разходка два часа преди това… нерви, нужда от размисъл, от самота… Ясно, ясно. Разбира се, Де Джонг — добави многозначително Елъри, без да поглежда към Бил, — това още не означава, че лодката е негова.

— Тъй, тъй. Само че — очите на Де Джонг просветнаха — онзи човек твърди, че го е виждал с лодката много пъти преди това. И винаги сам. Изглежда, за него Уилсън е част от пейзажа.

— Значи Джо е идвал и преди? — викна Бил.

— Години наред.

Някой навън се изсмя.

— Не вярвам — рече Бил. — Допускате ужасна грешка. Не може да е вярно…

— Има и още нещо — продължи Де Джонг, без да променя изражението си. — Под навеса отзад има друга кола.

— Друга кола ли? Какво искаш да кажеш? — намеси се Елъри.

Страните на Бил придобиха кално жълт оттенък.

— Спортен линкълн, последен модел. Ключът е в контакта. Но двигателят е леден и колата е покрита с брезент. Вътре няма документи, но много лесно ще открием собственика по регистрационния номер, господа. Просто като фасул — ухили им се Де Джонг. — Тази кола сигурно е на човека с бежовия килим, който е ползувал къщата. Гореща следа. Да, сър… Но това не е всичко. Пинети!

— Боже мой — изстена Бил задавено. — Какво още?

Един от мълчаливите мъже зад Де Джонг пристъпи напред и подаде на началника си малко плоско куфарче. Де Джонг го отвори. В него бяха нахвърляни безразборно снимки на евтини бижута: огърлици, пръстени, гривни, копчета за ръкавели, спортни емблеми.

— Това е на Джо. — Бил облиза устни. — Мостри. Стока.

Де Джонг изсумтя:

— Намерихме го в пакарда му. Не това, Пинети, другото.

Детективът измъкна метален предмет. Де Джонг го вдигна, завъртя го между пръстите си с престорен интерес. После впери студен поглед в Бил.

— Да си виждал това някога, Ейнджъл? — Той го тръсна в ръката на Бил.

Бе много странно. След въпроса на Де Джонг държанието на Бил драстично се промени, за миг той застина, безмълвен, с безизразно опънато лице. Елъри бе удивен, а Де Джонг присви очи. Но скоро Бил се овладя. Бръчките изчезнаха от челото, чертите на лицето му отново се отпуснаха, то стана спокойно и непроницаемо, а очите студени като стъклени топчета.

— Разбира се — усмихна се той. — Виждал съм го по стотици коли. — И бавно завъртя предмета в ръцете си. Бе емблема на автомобил — ръждясала фигурка на бягаща гола жена с развети отзад метални коси. Фигурката бе отчупена в глезените и на мястото, където мъничките крачета стъпваха върху капачката на радиатора, бяха останали две ръждясали назъбени крайчета.

Де Джонг изсумтя и си прибра фигурката.

— Това е улика, господа. Намерили са я полузаровена в главната алея пред къщата, където според Ханигън фордът я е стъпкал. Не съм сигурен, че не се търкаля тук от месец. Но какво пък — ехидна усмивка изви устните му, — може и да не е така. Ясно ли е какво искам да кажа?

— Ти току-що посочи слабите страни на това веществено доказателство, Де Джонг — каза Бил хладно. — Прокурорът доста ще се затрудни да докаже, че е отчупено от капачката на кола в нощта срещу първи юни, дори и да намериш колата, от която е отчупено.

— А — рече Де Джонг, — сърбал съм ви адвокатската попара.

Елъри разсеяно отмести поглед от миниатюрната гола жена към лицето на Бил, примига и заобиколи масата. Приведе се над мъртвеца, погледът му не се откъсваше от застиналите пръсти на Уилсън, вкопчени в килима в предсмъртна агония… Нямаше пръстени. „Това е добре“ — помисли си той. Клечеше неподвижно, само очите му се спираха за кой ли път на застиналото лице на Уилсън. Де Джонг тъкмо казваше възбудено: