Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Къде, за бога, е най-близкият телефон?

— Ей, ти, върви по тревата — отвърна й сърдит мъжки глас.

Миг по-късно се чу ревът на кола, отдалечаваща се към Речната гара.

— Ейнджъл — рече дружелюбно Де Джонг. Мъжете направиха място на Бил да мине. Елъри се промуши в групичката, скупчена около тялото. — Казвай сега — рече високият мъж. — Мърфи, записвай. Отвън твърдеше, че този човек бил зет ти. Името му?

— Джоузеф Уилсън. — Стъписаното изражение бе изчезнало от очите на Бил, брадичката му бе вирната. Спомена някакъв адрес в квартал Феърмаунт Парк, Филаделфия.

— Какво търси тук?

— Не знам.

— А ти какво общо имаш с всичко това, Куин?

Елъри разказа историята за срещата с младия адвокат в Трентън и преди някой да го прекъсне, повтори думите на Бил за първото му посещение в бараката.

— С воалетка, тъй ли ти каза Уилсън? — Де Джонг се навъси. — Ейнджъл, мислиш ли, че ще познаеш дамата, която офейка с кадилака?

— Видях само очите й, а те щяха да изхвръкнат от ужас. Обаче колата ще позная — Той я описа…

— Кой е собственикът на тази бърлога?

— Нямам понятие — измърмори Бил. — За пръв път идвам ту.

— Ама че съборетина — изсумтя Де Джонг. — Сега се сещам. Навремето тук се бяха настанили някакви скитници. Изхвърлиха ги преди години. Не знаех, че още е обитаема. Парцелът е градска собственост. Къде е сестра ти, Ейнджъл?

Бил се вцепени. Елъри измърмори:

— Бил се опита да се свърже с нея по телефона, но е излязла. Прати й телеграма.

Де Джонг кимна студено и се отдалечи. Когато се върна, поиска да знае:

— С какво се занимаваше този Уилсън? — Бил му каза. — Хмм. Цялата работа започва да намирисва. Какво е заключението, докторе?

Възрастният мъж се изправи на крака.

— Нож в сърцето. Дълбока рана. Де Джонг. Много точен удар. Просто по чудо не е умрял на място.

— Особено след като ножът е измъкнат от раната скоро след удара — рече Елъри.

Полицаят му хвърли остър поглед, а после и на ножа за хартия със засъхналата по него кръв.

— Странно. А какво търси тая джунджурийка на върха? Какво е то впрочем?

— Най-вероятно ще се окаже, че е коркова тапа — рече Елъри.

— Тапа ли?

— Да, от онези, дето ги забождат на върха на ножовете за хартия при продажба.

— Хмм. Сто на сто не е била там, когато са го намушкали. Някой я е набучил на върха на ножа след убийството. — Де Джонг с раздразнение огледа изгорелите кибритени клечки в чинията. — И добре е обгорил тапата. Защо, да го пита човек.

— Там е въпросът я — рече Елъри и запуфка лулата си. — Защо? Между другото ще е добре да не сеем кибритени клечки наоколо. Държа всичко на местопрестъплението да се оставя така, както е било.

— Никой не пуши, освен теб — рече кисело Де Джонг. — Не обичам да ми димят под носа, Куин. Но да говорим по същество. Значи имал си среща със зет си, Ейнджъл, нали така? Давай отначало.

За миг Бил не помръдна, после бръкна в джоба си и извади смачкан жълт плик.

— Мисля, че няма да е зле да видите това — рече той дрезгаво. — Джо се прибра в сряда от обиколка. Днес сутринта отново замина.

— Ти пък откъде знаеш? — сопна се полицаят, вторачен в плика.

— Петък следобед… вчера, се отби в кантората да се видим за нещо и ми каза, че заминава сутринта… тоест днес. Затова знам. — Очите му проблеснаха. — Днес по обед получих тази телеграма в кантората си. Прочетете я и ще знаете колкото мен за тази ужасна работа.

Де Джонг взе плика и извади телеграмата. Елъри я прочете през рамото на едрия мъж.

НЕПРЕМЕННО ТРЯБВА ДА ТЕ ВИДЯ ДОВЕЧЕРА СТОП МОЛЯ НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО МНОГО Е ВАЖНО ЗА МЕН СТОП ЩЕ ТЕ ЧАКАМ В ЕДНА СТАРА КЪЩА КРАЙ ДЕЛАУЕЪР НА ТРИ МИЛИ ЮЖНО ОТ ТРЕНТЪН ПО ЛАМБЪРТЪН НА СТОТИНА МЕТРА ЮЖНО ОТ РЕЧНАТА ГАРА СТОП ТОВА Е ЕДИНСТВЕНАТА ТАКАВА КЪЩА В ОКОЛНОСТТА НЕ МОЖЕШ ДА Я СБЪРКАШ СТОП ИМА ДЪГООБРАЗНА АЛЕЯ ЗА КОЛИ ОТПРЕД И ХАНГАР ЗА ЛОДКИ ОТЗАД СТОП ЧАКАЙ МЕ ТАМ ТОЧНО В ДЕВЕТ ВЕЧЕРТА СТОП МНОГО Е СПЕШНО ИМАМ ГОЛЕМИ НЕПРИЯТНОСТИ И СЕ НУЖДАЯ ОТ СЪВЕТА ТИ СТОП ДЕВЕТ ДОВЕЧЕРА ЕЛА НЕПРЕМЕННО…

— Странно наистина — измърмори Де Джонг. — Отгоре на всичко е подадена в центъра на Манхатън. При това последно пътуване зет ти трябваше ли да ходи до Ню Йорк, Ейнджъл?

— Не знам отвърна кратко Бил, без да откъсва очи от трупа.

— За какво искаше да говори с теб?

— Нали ви казвам, не знам. Но това не бе последната вест от него. Днес следобед в два и половина ми се обади по телефона от Ню Йорк.

— И какво?

Думите се точеха бавно:

— Не можах да, разбера какво иска. Беше ужасно потиснат и разтревожен. Искал да бъде сигурен, че съм получил телеграмата и ще отида. Повтори колко важно било за него и аз, разбира се, казах, че ще отида. Когато го попитах за къщата… — Бил потри челото си. — Каза, че било част от тайната му, че никой не знаел за съществуването й и че това било най-подходящото място за разговора ни по причини, които не може да разкрие. Възбудата му нарастваше и говореше все по-несвързано. Не го разпитвах повече и той затвори.