Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Щом като кожата ви е цяла — усмихна се докторът, — сигурно не е било толкова страшно. — После добави със съвсем различен тон: — „Благодетел“ ли, казахте?

— Да, защо? — измърмори Елъри. — Не е ли така?

— Не разбирам какво имате предвид. — Блестящите очички на доктора сякаш се оттеглиха в жълтеникавите си хралупи.

— Хайде, хайде, докторе.

— Не, честно.

— Или може би не знаете за дребната сумичка, която онзи мърморко ви е оставил за старини!

Доктор Джуниъс отметна глава назад и се засмя.

— А, това ли! — Смехът му секна. — Разбира се, че знам. Защо мислите, съм се погребал тук?

— Мислех — рече сухо Елъри, — че трябва да има солидна причина.

— Предполагам, че той ви е казал.

— Мм-мм.

— Не съм сигурен — каза доктор Джуниъс, вдигайки рамене, че печеля от тази сделка. Евтино е за сто хиляди, честно ви казвам. Да живееш със стария пират и да се примиряваш със сръдните и прищевките му в течение на десет години — това струва милион, ако не, и повече.

— Как се стигна до това странно споразумение между вас, докторе?

— Когато се запознахме, току-що му бяха направили пълни изследвания двама шарлатани, които му бяха намерили слабото място и го скубеха по най-безобразен начин. Казали му, че има рак на стомаха, уплашили го и го накарали да повярва, че му остават най-много година-две живот.

— Значи умишлено са го заблудили?

— Така предполагам. Сигурно са се страхували, че свещената крава рано или късно ще спре да дава мляко, и са решили да измъкнат от него каквото могат за година-две, вместо да раздухват хипохондрията му за по-дълго. Както и да е, той дойде при мен, аз го прегледах и открих, че просто страда от язва. Съобщих му го и шарлатаните побързаха да изчезнат.

— Но аз още не разбирам…

— Нали ви казах, че не познавате Толанд Стюарт — рече докторът мрачно. — Той ги подозираше, но все го гризеше съмнението, че може и да има рак на стомаха. Аз го уверих, че бързо ще оправя язвата му, и така му дойде идеята да ме ангажира за свой личен лекар. Онези шарлатани му даваха още година-две живот. На мен той ми каза, че ако го поддържам жив и в що-годе добро здраве десет години ще ми отпусне значително възнаграждение.

— Значи по китайската система. Пациентът плаща само докато се радва на добро здраве.

— Добро здраве! — изсумтя доктор Джуниъс. — Този човек е здрав като камък. За кратко време се справих с язвата му и оттогава дори не е настивал.

— Но всичките лекарства и хапчета до леглото…

— Оцветена вода и захаросани успокоителни. Не дотам почтена, но резултатна терапия. В аптечката му не е имало истинско лекарство от осем години насам. Трябва обаче да лекувам въображаемите му страдания, или ще ме изрита от къщата.

— И тогава няма да можете да получите стоте хиляди, когато умре.

Докторът вдигна ръце.

— Когато умре! Ако питате мен, ще доживее деветдесет години. Шансовете да ме надживее са в негова полза, а за времето, прекарано в отшелничество тук, горе, аз ще получа само два реда във вестникарската колонка за скръбни вести.

— Но той не ви ли плаща годишен хонорар?

— А, да, доста солидна сумичка — вдигна рамене докторът. Но за нещастие от нея нищо не ми остава. Ще полудея, ако не се измъквам до Лос Анджелес от време на време. Когато ида в града, то е само за да загубя някой и друг долар на рулетка или на хиподрума… част от парите съм вложил на борсата.

— Да не би при Алесандро?

Докторът свъси вежди и се извърна към зъберите на хоризонта.

— Някога желали ли сте нещо много силно?

— Често.

— Рано осъзнах, че от мен лекар няма да стане. Нямам необходимата нагласа. Едно нещо винаги съм желал, но никога не съм имал поради липса на средства — свободно време.

— Свободно време ли? Че за какво ви е?

— Да пиша! Имам какво да разкажа на света. — Той се потупа по гърдите. — Но моите сюжети са заключени тук и няма да видят бял свят, докато мисълта ми е заета с глупости, докато имам финансови затруднения и ми липсва свободно време и чувство за сигурност.

— Но тук горе…

— Какво тук горе? — запита Джуниъс свирепо. — Сигурност? Време? Аз съм затворник. По цял ден съм на крак, от сутрин до вечер, прислужвам на този стар глупак, готвя му, бърша му носа, тичам по прищевките му, чистя му къщата… Не, господин Куин, тук не мога да пиша. Мога само да тичам до скъсване и да се надявам, че някой ден той ще си счупи врата по време на лов за зайци.

— Поне сте откровен — промърмори Елъри.

Докторът го погледна уплашено.