Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Довиждане — каза Бони и се отправи към вратата с невиждащ поглед.

— Почакай — обади се Елъри. Тя изчака с трепещи устни. Елъри се обърна към стареца мрачно: — Господин Стюарт, ваша работа си е как ще живеете, но е извършено углавно престъпление и не можете да останете безучастен. Ще трябва да отговорите на въпросите ми.

— Ти кой си? — Запита кисело старецът.

— Няма значение кой съм. В сряда преди една седмица… тоест преди девет дни… дъщеря ви и Джак Ройл са ви посетили. Защо?

Стори му се, че за миг в погледа на стареца блесна изненада, но само за миг.

— Значи и това сте разбрали, така ли? Сигурно си от полицията, като онзи идиот Глюк, който идва в началото на седмицата. Полицаи!

— Зададох ви въпрос, господин Стюарт…

— Искаш да знаеш защо са идвали, а? Хубаво, ще ти кажа — рече неочаквано старецът и седна в леглото. — Защото им трябваха пари ето защо! Всички само това искат!

— Мама ти е искала пари? Не вярвам.

— Лъжец ли ме наричаш, а? — рече старецът жлъчно. — Казвам ти, че ме помоли за пари. Не за себе си, признавам. Но ме помоли. За оня нехранимайко Ройл!

Бони и Елъри се спогледаха. Ето какво било. Блайт бе дошла при баща си противно на всичките инстинкти… не за себе си, а заради човека, когото обичаше. Бони отвърна очи и се загледа през прозореца в студеното небе.

— Ясно — подхвърли Елъри. — И вие й дадохте?

— Трябва да не съм бил с всичкия си този ден — измърмори старецът. — Дадох на Ройл чек за сто и десет хиляди долара и казах на Блайт да не ме безпокои повече. Нехранимайко с нехранимайко! Май на карти е задлъжнял! Тя искаше да се жени за комарджия. Е, всеки сам си решава.

— О, дядо — изхлипа Бони, — стар преструван такъв!

Тя направи крачка към него.

— Не се приближавай! — рече старецът бързо. — Не си стерилна! Пълна си с бактерии!

— Значи все пак си я обичал. Искал си тя да бъде щастлива.

— Просто исках да ме остави на мира.

— Ти само се правиш на коравосърдечен…

— Нямаше друг начин да се отърва от нея. Защо хората не ме оставят на мира? Блайт каза, че и без това парите един ден ще бъдат нейни и просто иска малка част в аванс… — Брадясалите му бузи потрепериха. — Махай се и да не съм те видял повече.

Усмивката застина върху устните на Бони.

— Знаеш ли — прошепна тя, — вярвам ти, че си й ги дал само да се отървеш от нея. Не се безпокой, дядо. Ще се махна и никога няма да ме видиш повече. Докато си жив, няма да чуеш дума от мен.

Старецът отново вдигна юмруци. Бледото му лице бе почервеняло от гняв.

— Няма да умра толкова скоро! — извика той. — Не се бой! Махайте се и двамата.

— Още не рече Елъри и погледна към Бони. — Бони, нали нямаш нищо против да ме почакаш в самолета? След малко ще дойда. Искам да поговоря с дядо ти насаме.

— Да можех, щях да хвръкна. — Бони се втурна навън. Елъри я чу да тича по стълбите, сякаш някой я гонеше. Не продума, докато не чу входната врата да се затръшва. После се обърна към сърдитото старче.

— А сега, господин Стюарт, отговорете ми на един въпрос.

— Знаеш вече защо Блайт и онзи комарджия бяха тук — отвърна старчето намусено. — Нямам какво повече да кажа.

— Но въпросът ми няма нищо общо с посещението на Блайт.

— Ха! Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам — рече спокойно Елъри — какво правехте миналата неделя вечерта вън с авиаторски шлем?

За миг му се стори, че дядката ще припадне, очите му се въртяха уплашено, а големият костелив нос потреперваше.

— А? — смотолеви старецът. — Какво каза?

Но скоро се окопити, тревогата му изчезна и сивата брада се навири войнствено. „Дърт петел“ — помисли си Елъри с неохотно възхищение. Въпреки годините си понасяше ударите доста леко.

— Видях ви в дъжда отвън с авиаторски шлем на главата. И то когато Джуниъс казваше, че сте горе, заключен в стаята.

— Да — кимна старецът. — Да, бях навън. Защото исках да вдишам божия чист въздух. Бях излязъл, защото домът ми бе пълен с непознати.

— В дъжда? — усмихна се Елъри. — Мислех, че се страхувате от пневмония.

— Аз съм болен човек — рече старецът упорито. — Но по-скоро ще рискувам да хвана пневмония, отколкото да се забъркам с непознати.

— Почти казахте „да се забъркам в убийство“, нали? Защо толкова се боите да не се забъркате в това убийство, господин Стюард?

— В което и да е.

— Убийството на родната ви дъщеря? Не смятате ли… не изпитвате ли… за малко да го нарека „естествено“ желание за мъст?

— Искам само да ме оставят на мира.