Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Ами шлемът на главата ви…

— Из къщата се търкалят няколко шлема. Добра защита от дъжда.

— А, вече сме любезни. Защо ли хората, които имат какво да крият, като правило се стараят да разговарят любезно? Само че какво криете вие?

Вместо отговор старецът протегна ръка и сграбчи ловджийската пушка от мястото й до леглото. Без нито думи той я постави в скута си. Не сваляше очи от Елъри. Елъри се усмихна, сви рамене и излезе. Стараеше се да тропа по-силно надолу по стълбите, а на площадката шумно влачеше, крака чак докато стигна входната врата. Отвори и затръшна с все сила, но остана вътре, ослушвайки се. Отгоре не се чуваше нито звук, Елъри смръщи вежди и се огледа. Той прекоси всекидневната на пръсти, отвори внимателно една врата, хвърли бегъл поглед вътре, кимна и прекрачи прага, като затвори след себе си също тъй внимателно.

Намираше се в библиотека или кабинет — обширна стая с мертеци, мрачна като всички помещения в тази къща. И в нея се усещаше тягостната атмосфера на необитавано място. Всичко бе покрито с дебел слой прах, безмълвен коментар за домакинските таланти на доктор Джуниъс. Без да се двоуми, Елъри се приближи до огромното като самолетоносач бюро в центъра на стаята — масивна, резбована, дъбова мебел с древна патина. Интересуваше го не антикварната стойност на бюрото на Толанд Стюарт, интересуваше го съдържанието му. В стаята нямаше сейф, а бюрото изглеждаше най-вероятното хранилище на онова, което търсеше.

Намери го във второто чекмедже, в зелено боядисана стоманена кутия, до която лежеше катинар с ключ.

Това бе завещанието на Толанд Стюарт.

Елъри го прочете жадно, наострил ухо за шумове откъм стаята на стареца горе.

Документът бе отпреди девет и половина години и носеше печатите на стара, солидна банкерска къща в Лос Анджелес. Това бе холографско копие на завещанието, написано с чепатия почерк на дядката. Елъри си представи как дъртакът пъшка над листа, издул с език старческата си буза. Най-отдолу стоеше подписът на Толанд Стюарт, и имената на свидетелите — очевидно служители на банката — не говореха нищо на Елъри.

Завещанието гласеше:

„Аз, Толанд Стюарт, шестдесетгодишен, умствено и психически здрав, правя своето завещание и изразявам последната си воля.

На доктор Хенри Ф. Джуниъс, работещ при мен, оставям сумата сто хиляди долара в брой или в ценни книжа, но само при следните условия:

(1) Че до смъртта ми или за срок не по-малък от десет години от датата на това завещание доктор Джуниъс ще ми служи неотлъчно, с прекъсвания единствено поради болест или поради други независещи от него обстоятелства. През цялото време той се задължава да се грижи за мен като мой лекар и единствен пазител на моето здраве и

(2) Че аз, Толанд Стюарт, ще съм надживял този десетгодишен период, тоест че моята смърт ще настъпи след седемдесетия ми рожден ден.

В случай че независимо поради какви причини смъртта ми настъпи, преди да навърша 70 години, или в случай че доктор Джуниъс напусне службата си при мен доброволно или поради освобождаване от длъжност преди изтичането на десетгодишния срок, упоменат по-горе, завещанието ми от 100 000 долара на негово име да се смята за невалидно и моята собственост да бъде предадена изцяло и безразделно на моите законни наследници.

Нареждам също така да бъдат платени текущите ми дългове, както и разноските по погребението.

Останалата част от имуществото си оставям да бъде разделено както следва: половината (1/2) оставям на единственото си дете и дъщеря, Блайт, или в случай че се спомине преди мен, на нейните наследници. Другата половина (1/2) да получи внучката ми Бонита, дъщерята на Блайт, или в случай че Бони се спомине преди мен, наследниците на Бони.“

Ако не се брои един кратък параграф, в който младият вицепрезидент на банката се упълномощаваше за изпълнител на завещанието, в документа нямаше нищо друго.

Елъри го постави обратно в зелената кутия, затвори чекмеджето и се измъкна от къщата.

Когато излезе на самолетната писта, чипоносият самолет, който бе видял в неделя вечерта, тъкмо се приземяваше. Пилотът рулира и спря до самолета, който бе докарал Елъри и Бони тук горе, в планината. От кабината скочи доктор Джуниъс същински застарял кондор с шлем. Той махна на Бони, която чакаше в другия самолет, и забърза да поздрави Елъри.

— Значи се наканихте да ни посетите — рече любезно. — А пък аз да отида на пазар! Какво ново на холивудския фронт?

— Нищо ново. — Елъри направи пауза. — Току-що имахме честта да разговаряме с вашия почитаем благодетел.