Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Елъри, който не очакваше такава упорита съпротива, се почуди какво да прави. Но когато чу Лю Баскъм да се подхилва зад гърба му, пристъпи решително напред.

— Тук ли ще отговориш, или да те свалим в управлението?

Господин Люси се начумери, позамисли се, после отново мушна захарното петле в устата си.

— Е, добре — смънка той, — макар че не виждам защо сте закачили за мен. Аз съм само служител. Що не се свържете с шефа? Управлението ни е на…

— Пет пари не давам. Питах те що за търговия въртите?

— Приемаме поръчки от хората за писма, колети, поздравителни картички, които изпращаме по пощата, на определени дати от определени места. — Той вдигна палец към пищно нашарената бронзова табелка на стената. — Ето го девиза ни: „Когато и да е, където да е“.

— С други думи, мога да ви оставя десетина писма и вие ще пусне те едното от Пасадена утре, следващото другата седмица от Вашингтон и тъй нататък, според желанието ми?

— Точно така. Имаме клонове навсякъде. Но какво сте се захванали с мен? Да не би Конгресът да е гласувал нов закон?

Елъри хвърли един плик на бюрото му.

— Ти ли си пуснал този плик?

Мъжът го погледна със сбърчени вежди. Елъри го наблюдаваше като се стараеше да запази небрежната поза на професионален полицай. Чуваше апоплектичното дишане на Лю и Тай зад гърба си.

— Аз ами — рече господин Люси най-сетне. — Пуснах го — чакай да видим, мисля, че беше във вторник. Късно следобед. И какво от това?

Елъри се навъси. Спътниците му го гледаха със страхопочитание.

— Какво от това ли? — рече той строго. — Погледни името и адреса, Люси!

Господин Люси се сепна. Пръчицата на захарното петле щръкна отново и започна да играе като прът на знаме, развявано от вятъра. Сетне той зяпна и захарното петле се търкулна на пода.

— Б-Блайт Стюарт! — заекна той. Държанието му мигновено се преобрази в раболепна сервилност. — Ама, господин началник, не забелязах… не знаех…

— Значи ти си пуснал и останалите, така ли?

— Да, сър. Точно така, сър, пуснахме ги. — Господин Люси плувна в пот. — Дори сега, даже в момента, като ми го показахте, прочетох името, но, кой знае защо, не ми направи впечатление… искам да кажа, забелязах го, защото ми се стори познато. Името…

— Не четете ли имената и адресите на пратките си, щом се договорите да извършите услугата?

— Не се договаряме. Искам да кажа… не, сър, не ги чета. Защо ми е? Получаваме пратки и ги експедираме. Слушайте, господин началник, вършили ли сте едно и също нещо по цял ден с години? Вижте, нищо не знам за тези убийства. Невинен съм. Имам жена и три деца. Хората просто предават пратките си, нали разбирате? Търговци, които се опитват да си придават важност пред клиентите… все едно че имат клонове в различни градове, такива неща…

— И съпрузи, които трябва да бъдат в един град, но всъщност са в друг — рече Елъри. — Ясно ми е, знам. Не се паникьосвай, Люси, никой в нищо не те обвинява. Просто искаме да ни помогнеш.

— Да ви помогна? Дадено, само кажете с какво, господин началник.

— Кажи ми какво знаеш за тези пратки. Не може да не водиш отчетност.

Мъжът обърса потното си лице.

— Да, сър — рече той покорно. — Само минутка, докато я намеря.

Тримата се спогледаха, докато Люси ровеше в картотеката. После се вторачиха в него.

— Кой определи реда на отделните пратки, господин Люси? — попита Елъри небрежно. — Как се казва клиентът?

— Мисля — рече Люси с пламнало лице, докато се мъчеше да развърже папката, — мисля… че беше… някой си Смит.

— Аха — каза Елъри. Тай тихичко изруга. — И как изглеждаше този симпатяга Смит?

— Не знам — рече Люси задъхан. — Не е идвал лично, доколкото си спомням. Прати свитък писма с бележка и петдоларова банкнота. Ето я — изправи се той тържествуващ, размахвайки голям жълтеникав плик с надпис „Егбърт Л. Смит“.

Елъри грабна плика, хвърли бърз поглед на съдържанието му, затвори го и го мушна под мишница.

— Но тя е още в „Текущи“ — запротестира Люси. — Има още едно писмо за изпращане.

— Блайт Стюарт вече няма нужда от него. Имате ли още писма от този Смит?

— Не, сър!

— Да се е обаждал, или да е идвал лично?

— Не, сър.

— Е, Люси, много ми помогна. Дръж си езика зад зъбите, ясно?

— Да, сър — каза господин Люси чинно.

— А ако Смит ви пише или се отбие, ще ме намерите на този номер. — Елъри записа името и телефонния си номер на списанието. — Хайде, момчета.

Докато затваряше вратата, видя как господин Люси се наведе замаян и вдигна изпуснатото захарно петле.