Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Може да е неграмотен — рече Лю.

— Сигурно е и глух, а? В епохата на радиото неграмотността не е оправдание. Освен това пликовете бяха адресирани от човек, който може да пише. Не, не, това не е отговор.

— Ама ти не разбираш ли от майтап? — рече възмутен Лю.

— Струва ми се, че има две обяснения, които изчерпват всички възможности. Първото, че подателят е умопобъркан, че пликовете, картите, цялата детинска игра са плод на разстроена психика. Такъв човек може да изпраща карти дори след като получателят е починал.

— Ами и аз така мисля — рече Лю.

— И все пак имам чувството — рече Тай замислено, — че дори подателят да не е съвсем наред, не е и луд.

— Чувство, което споделям — промърмори Елъри. — А щом е нормален, налага се другото обяснение.

— И какво е то? — запита Лю.

Елъри стана и си взе сметката.

— Възнамерявах да посветя утрото на една проверка, която ще докаже хипотезата ми или ще я опровергае — рече той с усмивка. — Ще ме придружите ли, господа?

Докато Лю и Тай чакаха озадачени, Елъри взе специализирания телефонен указател на Лос Анджелис от касиерката и го прелиства цели десет минути.

— Нямаме късмет — рече той намусен. — Ще опитам „Справки“. — Затвори се в една от телефонните кабинки и след няколко минути се появи с доволно изражение. — По-лесно, отколкото очаквах. Имаме само една възможност. Добре, че не са десет.

— Десет какво? — попита Тай озадачен.

— Възможности, разбира се — отвърна Лю. — Виждаш ли колко е просто?

Елъри нареди на Тай да се спусне със спортната си кола към Булеварда на залеза и по него на запад към Уилкокс. На Уилкокс между улица Селма и булевард Холивуд Елъри изскочи от колата, забърза по стълбите на новата поща и изчезна вътре. Тай и Лю се спогледаха.

— Започва да ми става интересно — рече Лю. — Сигурно това е нов вид иманярство.

Елъри са забави четвърт час.

— Пощенският служител казва, че нищо не знае — съобщи той весело — Нямах големи надежди.

— Значи идеята ти пропада? — попита Тай.

— Нищо подобно. Посещението тук бе само предпазна мярка. Карай по булевард Холивуд, Тай. Мисля, че това, което търсим, се намира малко след улица Вайн — между Вайн и Арджайл Авеню.

Като по чудо намериха място за паркиране близо до най-оживеното кръстовище в Холивуд.

— И сега какво? — попита Лю.

— Сега ще видим. Това е зданието. Хайде.

Елъри ги поведе към административната сграда оттатък улицата. Погледна табелките — във фоайето, кимна и се отправи към асансьора. Тай и Лю покорно го следваха.

— Трети — каза Елъри. Слязоха на третия етаж. Елъри се огледа предпазливо, после измъкна кожена кутийка от джоба си. Извади от нея някакъв блестящ предмет и я пусна обратно.

— Целта е да си помислят, че съм служител на полицията в Лос Анджелес, а вие двамата сте ми сътрудници — рече той. — Ако не ги изплашим, никога няма да измъкнем необходимата информация.

— Но после как ще се оправяш, даже и да измъкнеш нещо? — запита Тай с лека усмивка.

— Помниш ли случая Охипи? Имам известен принос в разкриването му и това — отвори той дланта си — е дар от инспектор Глюк в знак на благодарност към мен. Значка на почетен заместник-комисар. Хайде, вие двамата се дръжте сурово, но не приказвайте.

Той тръгна по коридора и спря пред врата с матово стъкло и невзрачен черен надпис:

Бюрото се оказа стая като кутийка със затворен прозорец, изподраскана картотека, телефон, разхвърляно бюро и прашен стол. На стола седеше мъж на четиридесет и няколко години с унил вид и оредяваща, грижливо пригладена коса. Той навъсено смучеше захарно петле и четеше опърпан брой на „Истински убийства“.

— Ти ли си Люси? — изръмжа Елъри с юмруци в джобовете.

Пръчката на захарното петле щръкна войнствено, а господин Люси, се завъртя. Рибешките му очи изучаваха трите лица.

— Да. Какво ви интересува?

Елъри измъкна дясната си ръка от джоба, разтвори юмрук, позволи на прашните слънчеви лъчи да докоснат златната значка за миг и я прибра.

— От управлението — рече той кисело. — Имаме няколко въпроса към теб.

— Куки, а? — Мъжът извади захарното петле от устата си. — Вървете да пробутвате номерата си на друго място, нищо не съм направил.

— Я по-кротко, приятелче. С какво се занимавате тук?

— Чакай бе, какво искате, това тук е свободна страна! — Господин Люси хвърли списанието и стана — олицетворение на американското достойнство. — Бизнесът ни е законен, Господине, и нямате право да ме разпитвате! Вие да не сте от Федералното бюро? — добави той подозрително.