Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Но го мислиш! Не съм възхитена от вашата проницателност, господин Шерлок Холмс, нито от опита ви да се възползувате от нашето приятелство. Трябва страшно да ви се разсърдя… Ето, страшно съм сърдита! — И Елъри объркан видя, че тя наистина му бе страшно сърдита.

— Но уверявам те…

— Това е низост. Вие, повелители, вие, диктатори, вие, самовлюбени мъже! Искаш да подведеш бедната, болна, малка журналистка, да й хвърлиш прах в очите, нали? Обясни й се в любов, завърти й главата, говори й красиви глупости… впусни се галантно в любовна атака с надеждата, че ще изкопчиш нещо от нея!

— Бих искал да изтъкна в своя защита — каза Елъри с достойнство, — че в „любовна атака“, както романтично се изразихте, се впуснах дълго преди Джак Ройл или Блайт Стюарт да бъдат убити.

Пола полуизвърна стройната си снага и Елъри видя раменете и да потръпват конвулсивно. „Ама че глупашки постъпи! Разплака я“ — рече си той.

Тъкмо се канеше да отиде при нея, да я приласкае нежно и властно, когато за негово учудване и огорчение тя се обърна и той я видя да се смее.

— Аз съм глупак — каза си Елъри жестоко уязвен и се запъти към вратата. Да му се смее!

Госпожица Парис го изпревари и я затисна с гръб.

— О, скъпи, прав си — задави се тя от смях. — Не. Не си тръгвай още.

— Не виждам защо да оставам — каза той още ядосан, но и без да си тръгва.

— Защото аз искам.

— Така значи. — Отговорът не бе блестящ. Къде отиде прословутото му остроумие? Чудно нещо.

— Виж какво — рече Пола, вперила в него големите си кротки очи. — Ще ти кажа нещо, което не казах на онзи грубиян Глюк. Сега ще останеш ли?

— Ами…

— Ето! Пак сме приятели. — Тя го хвана за ръката и го върна на дивана.

Внезапно Елъри се почувствува доволен от себе си. Добре се справи, а? Все пак това доказваше нещо, нали! Тя го харесва. И ръката й бе тъй мъничка и топла! Наистина имаше мънички ръце за ръста си. Не че беше толкова едра, но… не беше и дребна. Нито дебела! В никакъв случай! Не обичаше дребните жени. Смяташе, че който взема в обятията си дребна жена, се лишава от твърде много. Мъжът има право на привързаност в „щедри пропорции“. Охо, това не бе лошо! Скришом огледа Пола. Да, да, щедри беше точната дума. Щедра като рог на изобилието и благородна като шпагата на придворен. Красива патрицианка. Истинска дама. Царствена, би казал.

— Царствена. — Той се подсмихна и пламенно стисна ръката й.

— Какво има? — Не издърпа дланта си.

— О, нищо особено — отвърна скромно Елъри. — Хрумна ми едно сравнение.

— Обичаш да говориш с недомлъвки — въздъхна Пола и го придърпа да седне. — Мисля, че затова ми харесваш. Тъй забавно е да разгадава човек мисълта ти.

Елъри се чудеше какво ли ще стане, ако обгърне небрежно, разбира се, раменете й. Те изглеждаха тъй силни и все пак женствени. Дали тя нямаше да потърси спасение в своята фобия? Неспокойният дух на изследователя — да, чисто научният интерес — го подтикна към един експеримент.

— Та за какво говорехме? — промърмори той и проведе експеримента.

Един прекрасен миг тя изтърпя благоговейното докосване на ръката му. Раменете й бяха силни и нежни. Великолепни, великолепни. В пристъп на изследователско рвение Куин я притисна до гърдите си. Тя се дръпна рязко, като породиста кобила. После замря, цялата изчервена.

— Ще ти кажа само — рече с едва доловим глас Пола, втренчена в кърпичката си. — Аз… — И тя спря, стана, отиде до масата и извади цигара от една кутия.

Ръката на Елъри остана да виси във въздуха и той се почувствува като глупак.

— Да? — попита рязко.

Тя седна в люлеещия се стол, заета с цигарата.

— Час преди произшествието ми се обадиха по телефона. Казаха ми, че Джак и Блайт ще бъдат отвлечени.

— Откъде се обадиха?

— Това не мога да ти кажа.

— Не знаеш ли? — Тя не отговори. — Кой се обади? — Елъри скочи от стола. — Пола, знаеше ли, че Джак и Блайт ще бъдат убити?

Тогава очите й блесна.

— Елъри Куин, как смееш да ми задаваш такъв отвратителен въпрос!

— Сама си го изпроси — каза той с горчивина. — Пола… това е много странно.

Дълго време тя стоя безмълвна. Елъри съзерцаваше унесено лъскавата й гладка коса с очарователния бял кичур. „Това да ти е за урок“ — рече си той. Единствено от жени не разбираше нищо. А тази отгоре на всичко беше изключително интелигентна и загадъчна. Непостижима за разума. Той се обърна и за втори път тръгна към вратата.

— Спри! — викна Пола. — Чакай. Аз… аз ще ти кажа каквото мога.