Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Тогава Буч вдигна поглед и Елъри се стъписа от израза на лицето му.

— Нищо особено — каза той със зловеща усмивка. — Още една сензацийка на Пола Парис.

— А, имаш предвид статията от понеделник.

— Някой да е казвал нещо за понеделник? Това е днешният вестник.

— Днешният? — Елъри изглеждаше смутен.

— Днешният. Пола пише тук, че Тай и Бони си стягат багажа за медения месец.

— Какво!

— О, ако седнеш да й вярваш — подхвърли Лю. — Хайде, Буч, пийни си.

— Но аз тъкмо идвам от Пола — извика Елъри — и тя нищо не ми каза!

— Сигурно си мисли, че можеш да четеш — рече Викс сухо.

Буч вдигна рамене.

— Струва ми се, че все някога трябваше да се усетя. През цялото време знаех, че Бони и аз… Тя е луда по Тай. Ако не бях толкова сляп, щях да разбера, че зад постоянните им разправии се крие нещо дълбоко. — Той се усмихна и си наля пълна водна чаша с джин. — Prosit! 22

— Е, това е мръсен номер — смотолеви Лю. — Няма да й позволя да извози приятелчето ми.

— Те знаят ли, че ти знаеш? — попита Елъри рязко.

— Май не. Какво значение има?

— А сега къде са?

— Току-що ми се обади Бони, щастлива като славейче… искам да кажа, след всичко. Отивали в клуб „Подкова“ да си играят на стражари и апаши с Алесандро. Желая им успех.

Елъри бързо си тръгна. Намери алената кола на Бони паркирана пред клуб „Подкова“. Заведението бе потискащо пусто, чистачки триеха следите от скъпите обувки на холивудския елит, а един барман апатично бършеше чаши.

Бони и Тай се бяха облакътили на подковообразното бюро в кабинета, а Алесандро седеше спокойно пред тях и барабанеше с пръсти.

— Днес май ми е тръгнало на посещения — сухо забеляза той, когато видя Елъри. — Спокойно, Джо, тоя не е от онези, дето носят ютии. Е, казвай. Какво те носи насам?

— Здравейте, господин Куин — извика Бони. Изглеждаше прекрасна и свежа в габардинения костюм, шит по поръчка, с тъмночервена шапчица като палачинка, кацнала върху златистата й коса. Страните й бяха порозовели от възбуда. — Тъкмо питахме Алесандро за онези разписки.

Значи още не знаеха, помисли си Елъри. Усмихна се:

— Какво съвпадение. И аз съм дошъл за това.

— Един дол дренки сте с инспектор Глюк — захихика дребничкият пълен комарджия. — Пустото му ченге! Само че той мина в понеделник.

— Това не ме интересува — викна Тай. — Значи признаваш, че баща ми ти е дължал сто и десет хиляди долара?

— Разбира се, че признавам. Това е истината.

— Тогава защо тези разписки бяха у него?

— Защото той се издължи — рече кротко Алесандро.

— А, издължи се, така ли? Кога?

— В четвъртък, четиринадесети… само преди седмица.

— И с какво?

— С налични. В хилядарки.

— Лъжеш.

Мъжът на име Джо изръмжа. Но Алесандро се усмихна.

— Много обиди съм преглътнал от вас двамата и от вашите родители — рече той дружелюбно. — Би трябвало да дам на Джо картбланш да те направи на решето заради тази шега, Ройл. Само че твоят старец съвсем наскоро ритна камбаната, затова си малко нервен.

— Не се боя нито от теб, нито от горилите ти.

— Значи мислиш, че аз имам нещо общо с тези убийства, така ли? — озъби се Алесандро. — Предупреждавам те, Ройл, не си търси белята. Заведението ми е почтено, ползувам се с добро име в този град. Остави ме на мира, ако си знаеш интереса!

Бони си пое въздух. Но след това очите и светнаха, измъкна един плик от чантата си и го хвърли на бюрото.

— Тогава защо не обясниш това!

Елъри се опули, като видя Алесандро да вади карта със син гръб от ашика и да се взира в нея. Едно от загадъчните послания! Той изстена. Съвсем бе забравил за тях. Изкуфяваше. Алесандро вдигна рамене.

— Картата е от клуба, признавам. И какво?

— Тъкмо това се опитваме да разберем — изръмжа Тай.

Комарджията поклати глава.

— На грешен път сте. Всеки може да вземе карта от нас. Имаме огромна клиентела, а и раздаваме тестета като сувенири.

— Алесандро е прав — побърза да каже Елъри. — Нищо няма да научим тук. Идвате ли с мен?

Той ги подкара навън, преди да запротестират, и в мига, когато седнаха в колата на Бони, рече троснато:

— Бони, дай да видя този плик.

Бони му го подаде. Той го огледа внимателно, после го прибра в джоба си.

— Чакай, това ми трябва — рече Бони. — Важно е. Това е улика.

— Стига ти наградата, че се сети — каза Елъри. — Ще го задържа, ако нямаш нищо против… след като другите са също у мен. О, какъв съм идиот…

Бони едва не сгази една хрътка борзой.

— Ти! — извика тя. — Значи ти си бил…