Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Каква? — заинтересува се инспекторът.

— Организирай денонощна охрана на Бони.

— На Бони Стюарт? За какво?

— И аз не знам. Така ми подсказва шестото чувство. — После добави сериозно: — Да не забравиш, Глюк. Може да е от фатално значение, както казват френските ни приятели.

Точно тогава една от секретарките на Пола Парис рече с дяволита усмивчица:

— Ще влезете ли сега, инспекторе?

Когато инспектор Глюк излезе от приемната на Пола, видът му бе направо страшен.

— Тая госпожица вътре ти харесва, нали? — задъхано каза той.

— Какво става? — разтревожено попита Елъри.

— Ако е така, накарай я да говори. Халосай я, целуни я, направи нещо, но открий откъде се е докопала до тези сведения!

— Значи не иска да ти каже, а? — промърмори Елъри.

— Не, и ако не проговори, ще я измъкна от тази къща за кокетния и бял кичур и ще я затворя — изобщо не ме интересуват никакви фобии! Ще я задържа за… за престъпна конспирация! Ще я задържа като важен свидетел.

— Хайде, успокой се. Не можеш да упражняваш натиск върху пресата в тази епоха на конституционни свободи, нали? Спомни си печалния случай с вестникаря Хувър.

— Предупредих те! — кресна Глюк и излезе разгневен.

— Заповядайте, господин Куин — каза секретарката.

Елъри прекрачи тържествено прага на светая светих. Завари Пола да дояжда ябълка, прекрасна, спокойна и обидена.

— И вие ли? — Изсмя се и му посочи стол. — Не правете такава трагична физиономия, господин Куин. Седнете и кажете защо ме изоставихте така безсрамно.

— Наистина сте красива — въздъхна Елъри. — Твърде красива, за да прекарате следващата година в затвора. Чудя се…

— Какво?

— Коя част от съвета на Глюк да послушам… дали да ви халосам, или да ви целуна. Вие какво ще предпочетете?

— Чудовището се прави на амурче — измърмори Пола. — Отвратително! Защо поне не ми се обадихте по телефона.

— Пола — каза сериозно Елъри. — Знаеш, че съм ти приятел. Какво се крие зад тази история? — Той посочи вестника от понеделник.

— Аз първа зададох въпрос — каза тя и трапчинката се появи. Елъри жадно се вторачи в нея. Пола изглеждаше пленителна в сребристите си ориенталски одежди от ламе и свободната дълга туника над шалварите.

— Не се ли боиш, че ще послушам съвета на Глюк?

— Скъпи ми господин Куин — каза хладно тя, — вие надценявате вашите възможности — и неговите — да внушавате страх.

— Проклет да съм, ако не го послушам — каза Елъри, все още вторачен в нея.

Той пристъпи. Но дамата не се отдръпна. Просто го гледаше.

— Виждам, че Холивуд ти влияе отрицателно — рече тя със съжаление.

Куин спря като закован и се изчерви. После каза рязко:

— Отклонихме се от въпроса. Искам да знам…

— Как така в понеделнишкия брой, който излиза от печат в неделя вечерта, моята рубрика съобщава, че Джак и Блайт са били отвлечени по време на сватбеното си пътешествие?

— Не отклонявай въпроса!

— Колко властен бил — промърмори Пола и сведе очи с престорена скромност.

— По дяволите! — викна Елъри. — Не се преструвай на светата невинност! Ако направим една малка сметка, излиза, че ти си написала тази статия преди действителното отвличане! — Пола нищо не каза. — Откъде знаеше, че ще ги отвлекат?

Тя въздъхна:

— Господин Куин, вие сте забележителен човек, но какво ви дава право да ми държите такъв тон?

— О, боже, Пола, не можеш ли да видиш в какво си се забъркала? Откъде получи тази информация?

— Ще ти отговаря по същия начин, както и на инспектор Глюк — студено отвърна Пола. — Не е твоя работа.

— Трябва да ми кажеш. Глюк няма да разбере, но аз искам да знам.

— Мисля — рече Пола, като се изправи, — че приключихме за днес, господин Куин.

— О, не, не сме! Ще ми кажеш, дори ако трябва да…

— Не съм длъжна да се съобразявам с твоите детективски инстинкти.

— По дяволите детективските ми инстинкти. Само за теб мисля.

— Така ли, господин Куин — изгука Пола.

Елъри се намръщи.

— Аз… аз не исках да кажа това.

— Ооо, но го каза — усмихна се Пола. И отново тази проклета трапчинка. — Ти наистина ли мислиш за мен?

— Не исках да кажа това. Исках…

Тя избухна във внезапен смях и се отпусна на стола си.

— Ах, колко е смешно! Великият детектив. Недостижимият интелект. Човекът-палаш.

— Какво толкова смешно има? — попита високомерно Елъри.

— Мислиш, че аз съм замесена в тези убийства? — Тя избърса очите си с шарена копринена кърпичка.

Елъри почервеня.

— Това е… абсурдно! Никога не съм казвал такова нещо.