Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Тя склони глава на гърдите му.

— Сякаш сънувам. Чувствувах се толкова беззащитна. О, хубаво е да съм до теб, когато знам, че от всички хора на света ти и аз сме…

— Целуни ме, Бони. Боже, толкова отдавна го исках… — Устните му докоснаха челото й, клепачите й, миглите й.

Внезапно Бони се отскубна от него и седна на фотьойла.

— Ами Буч? — попита тя безизразно.

— О — рече Тай. Желанието и радостта се изпариха от измъченото му лице много бързо. — Забравих за Буч. — След това викна гневно: — Буч да върви по дяволите! Всички да вървят по дяволите! Достатъчно дълго са ни разделяли. Ти винаги си била смисълът на живота ми, но по особен начин — сега ще трябва да наваксваме. Мислех го за омраза… — то бе у мен, ти бе у мен — денонощно, от детските ми години. Мислите ми са били все за теб, при теб и около теб. Много повече те заслужавам от Буч!

— Не мога да го нараня, Тай — тихо каза Бони. — Той е най-благородният човек на света.

— Ти не го обичаш — рече презрително Тай.

Бони сведе очи.

— Аз… аз сега не мога да мисля трезво. Стана тъй внезапно. Той ме обича.

— Ти си целият ми живот, Бони. — Отново се опита да я прегърне, търсеше устните й.

— Не, Тай. Трябва ми малко… време. О, наистина звучи старомодно! Но не можеш да очакваш… С толкова неща трябва да свиквам.

— Никога няма да те оставя на друг.

— Не, Тай. Не сега. Трябва да ми обещаеш, че нищо няма да кажеш… на никого за това. Още не искам Буч да разбере. Може би греша. Може би… Трябва да ми обещаеш.

— Не мисли за никой друг, освен за мен, Бони.

Тя потрепери.

— През тези последни три дни ме вълнува само една мисъл — да отмъстя за майка си. — О, звучи толкова театрално! Но аз наистина искам отмъщение… страшно. Тя беше най-милото, най-безобидното същество на света. Който и да я е убил, е чудовище. Той не може да бъде човек. — Устните й се изопнаха. — Ако знаех кой е, щях да го убия със собствените си ръце като бясно куче.

— Нека те прегърна, скъпа…

Тя продължи ожесточено:

— Всеки, всеки, който по някакъв начин е замесен… мразя го толкова, колкото и отровителя! — Тя взе ръката му. — Нали разбираш, Тай, защо е всичко… защо трябва да чакаме.

Тай не отговори.

— Не искаш ли да откриеш убиеца на баща си?

— Що за въпрос? — отвърна тихо той.

— Тогава хайде да търсим заедно. Вярно е… сега разбирам… винаги сме имали нещо общо… Тай, погледни ме. — Тай я погледна. — Не те отблъсквам, мили — прошепна в прегръдките му тя. — Когато всичко това се случи… признавам, само за теб се сетих. Тай, те… те умряха и ни оставиха сами! — Брадичката й затрепери.

Тай въздъхна, целуна я, заведе я до леглото и я сложи да седне.

— Добре, колега — нали вече сме колеги отмъстители. Тръгваме на лична война срещу извършителя на едно малко лично престъпление — бодро каза той. — Хайде да я почваме!

— О, Тай!

— За какво вдигна тази олелия?

Бони го погледна през сълзи и се усмихна. А сетне усмивката се стопи в мрачна решителност и тя извади един плик от деколтето си.

— От известно време — каза Бони и преглътна последната си сълза — майка ми получаваше някакви писма. Мислех, че е просташка шега и не им обърнах внимание. Сега обаче… Не знам.

— Заплашителни писма ли? — бързо попита Тай. — Дай да ги видя.

— Чакай. Познаваш ли някой, който изпраща карти по пощата? Картите говорят ли ти нещо? Получавал ли е някога Джак такива?

— Не. Карти? Искаш да кажеш карти за игра?

— Да, от клуб „Подкова“:

— Пак Алесандро, а? — промърмори Тай.

— Търсех онези, другите пликове, които пристигнаха преди… нещастието. Но са изчезнали. Когато се върнах от погребението, започнах да ровя в една купчина писма и съболезнователни телеграми и открих — това. И така се сетих за другите.

Тай сграбчи плика. Беше надписан с бледосиньо мастило.

— Но е адресирано до Блайт Стюарт — каза Тай озадачен. — И от клеймото личи, че е пуснато в Холивуд снощи, на деветнадесети. Два дни след смъртта й! Изглежда ми безсмислено.

— Точно за това е важно — напрегнато каза Бони. — Може би като съберем всички неща, които нямат смисъл, ще се получи нещо смислено.

Тай измъкна съдържанието на плика и се вторачи в него.

— И само това ли беше вътре?

— Нали ти казах, че е налудничаво.

В плика имаше само карта за игра с гравирана златна подкова на синия гръб.

Картата беше деветка спатия.

Дали заради статията във вестника, или защото с малко повече решителност щеше да види Пола Парис отново. Куин сложи точка на тридневната си вътрешна борба и в четвъртък сутринта се отправи към бялата къща на хълма.