Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Веднъж изплъзнала се от любопитните погледи на тълпата, Бони диво зарида в обятията на Детето Чудо, докато лимузината се провираше сред движението и се опитваше да се изплъзне от колите на ненаситната преса.

— О, Буч, ужасно беше. Хората са такива свине. Все едно че бяха дошли да зяпат парада на цветята. Чудно как не ме накараха да пея по радиото!

— Всичко свърши вече, миличка. Забрави го. Свърши.

— А дядо не дойде. О, мразя го! Лично му се обадих сутринта. Оправдаваше се. Бил болен. Не понасял погребения, да съм му влезела в положението. Собствената му дъщеря! О, Буч, толкова съм нещастна.

— Забрави стария лешояд, Бони. Той не е достоен за презрението ти.

— Надявям се никога повече да не го видя!

Когато стигнаха до къщата в Глендейл, Бони се извини, отпрати Бучър и нареди на Клотилд да тряска вратата пред лицето на всеки, който я потърси, независимо дали е приятел или враг. После се затвори в стаята си, подсмърчайки, и потърси утеха в купчините писма, оставени от Клотилд.

Тай, който трябваше да прекоси цял Холивуд, за да се прибере в Бевърли Хилс, престана да се бунтува и се затвори навъсено в себе си. Ескортът му благоразумно го остави на високомерните грижи на Лаудърбек и си отиде. Младежът току-що бе привършил третия си коняк, когато телефонът звънна.

— Няма ме вкъщи — изръмжа той на Лаудърбек, — независимо кой е, чу ли? Нищо общо нямаме вече с този град. Не искам да видя никого. Всичко е фалшиво. Всичко е шантаво. Всичко е порочно. Всички тук са фалшиви, шантави и порочни. Който и да ме търси, кажи му да върви по дяволите.

Лаудърбек вдигна страдалчески очи към тавана и каза в слушалката:

— Съжалявам, госпожице Стюарт, но господин Ройл…

— Кой? — изрева Тай. — Чакай, ще се обадя!

— Тай — каза Бони с толкова странен глас, че го обля студена вълна, — трябва веднага да дойдеш.

— Бони, какво става, по дяволите?

— Моля те. Побързай. Страшно е важно.

— Дай ми три минути да се преоблека.

Когато Тай стигна до дома на Бони, завари Клотилд да плаче на площадката пред стълбите.

— Клотилд, къде е госпожица Стюарт? Какво има?

Клотилд закърши дебелите си ръце.

— О, мосю Ройл, наистина ли сте вие? Мадмоазел със сигурност е полудяла! Горе е и руши! Желаех да позвъня на мосю Бушер, но мадмоазел ме заплаши…

Тай заизкачва по три стъпала наведнъж и намери Бони с развят пеньоар от бледоморав креп да изхвърля като полудяла вещи от чекмеджетата. В будоара на майка й сякаш бе гръмнала бомба.

— Няма ги — изпищя Бони. — Или не мога да ги открия, което е едно и също. О, каква глупачка съм!

Тя се строполи на майчиното си легло. Косата й, вързана хлабаво със златна панделка, се стичаше като разтопена мед по гърба й и блестеше на слънцето.

Тай мачкаше шапката си в ръце и извърна глава. После отново погледна към нея.

— Бони, защо ми се обади?

— О, защото изведнъж си спомних… И после, като прегледах пощата…

— Защо не се обади на Буч? Клотилд каза, че не си искала Буч? Защо… на мен, Бони?

Тя седеше съвсем неподвижно, загърната с пеньоара. Отклони поглед от изгарящите му очи.

Тай отиде при нея, изправи я на крака и я прегърна.

— Да ти кажа ли защо?

— Тай… странно изглеждаш. Недей.

— И се чувствам странно. Не знам какво правя. Най-шантавото нещо на света. Но като те видях на леглото, сама, уплашена, като изгубено дете… Бони, защо се сети първо за мен, когато искаше да споделиш с някого нещо важно?

— Тай, моля те. Пусни ме.

— Би трябвало да се мразим.

Тя направи слаб опит да се отскубне от прегръдката му.

— Моля те, Тай. Ти не можеш. Ти… не трябва.

— Но аз не те мразя — рече Тай учудено. Ръцете му я обгърнаха по-плътно. — Току-що открих това. Изобщо не те мразя. Обичам те.

— Тай?! Не!

Той я привлече към себе си с една ръка, а с другата повдигна брадичката й и я накара да го погледне.

— И ти ме обичаш. Винаги си ме обичала. Знаеш, че е така.

— Тай — прошепна тя. — Пусни ме.

— В никакъв случай.

Тялото й трепереше вцепенено в прегръдката му, като разлюляно от удар стъкло. После изведнъж сковаността отстъпи на нежността и тя се отдаде на ласките му.

Стояха вкопчени, със затворени очи сред тягостната гледка на разхвърляната стая.

Едва по-късно Бони прошепна:

— Това е лудост. Ти сам го каза.

— Тогава искам да остана завинаги луд!

— Сега и двамата не сме на себе си, не знаем какво правим. И това ужасно погребение…

— Сега и двамата сме това, което сме. Бони, ако смъртта им не ни донесе нищо друго…