Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Съжалявам, Бони — рязко каза Тай, — че те повиках в такъв момент. Но има нещо, което трябва да обсъдим.

— Да? — Гласът на Бони го стресна. Бе безизразен, металически, лишен от живот и чувства.

— Бони, ти си болна.

— Нищо ми няма.

— Куин, Буч, защо не ме предупредихте?

— Нищо ми няма. Просто мисълта за… сряда. — Видя устните й да потрепват под воалетката.

Тай си играеше с чаша уиски.

— Бони… никога не съм те молил за услуга, нали?

— Ти?

— Аз съм… предполагам, ще помислиш, че съм откачил, след като ти говоря такива сантименталности.

— Ти и сантименталности? — Този път устните на Бони се изкривиха.

— Това, което искам да направиш… — Тай остави чашата. — Не е за мен. Дори не е само за тате. За двамата, за майка ти и за баща ми.

— Говори по същество, ако обичаш.

Тай смотолеви:

— Струва ми се, че трябва да ги погребем заедно.

Тя мълчеше.

— Казвам ти, не е заради тате. Заради двамата. От неделя тази мисъл не ми излиза от главата. Бони, те се обичаха. Преди… не мислех така. Мислех си, че зад това се крие нещо друго — не знам какво. Но сега… Те умряха заедно. Не разбираш ли?

Тя мълчеше.

— Толкова години живяха разделени — рече Тай. — И после да ги убият точно преди… Знам, че говоря идиотски. Но все имам чувството, че баща ми… да, и майка ти също щяха да поискат да ги погребем заедно.

Тя мълча толкова дълго, че Тай се разтревожи. Но тъкмо когато щеше да я докосне, Бони трепна. Извади ръцете си отгоре и отметна воалетката. И го гледа, гледа, гледа, без да приказва, без да промени изражението си, без да помръдне.

После простичко каза:

— Добре, Тай. — И стана.

— Благодаря ти.

— Правя го заради майка си.

Никой не каза ни дума повече. Прибраха се вкъщи поотделно — Тай в Бевърли Хилс с колата на Елъри, Бони в Глендейл с лимузината на Детето Чудо.

После съдебният лекар освободи телата и Джак Ройл и Блайт Стюарт бяха балсамирани. В продължение на няколко часа в сряда сутринта великолепните им махагонови ковчези, обковани с най-чистата южноамериканска мед, с осемнадесеткаратови златни дръжки и с тапицерия от ръчно тъкана японска коприна и пух от черни лебеди бяха изложени за поклонение във величествената зала на Булеварда на залеза. Сам Викс, който организира церемонията срещу два процента комисиона, бе убедил Жак Бучър да склони Тай Ройл и Бони Стюарт да изберат тъкмо нея. Така и стана.

Четири жени бяха стъпкани — една от тях пострада сериозно; шестнадесет жени припаднаха; наложи се полицията да излезе срещу тълпата на прекрасните си коне, вчесани и нагиздени за случая. А един бедно облечен човечец беше надлежно цапардосан с палка по главата и замъкнат в затвора, защото се опита да захапе стремето на един полицай, който го бе връхлетял с коня си.

В залата за поклонение бе събран целият бляскав елит, натруфен с най-великолепните си траурни дрехи (модните къщи трябваше да наемат тълпи от шивачки, за да смогнат със специалните поръчки за погребението), филмовият свят не пропусна да забележи колко красива изглеждаше Блайт.

— Като че ли е заспала, миличката. Ако не беше под стъкло, бих се заклела, че ще се раздвижи!

— А пък е балсамирана! Какво ли не правят днес.

— Да, и като си помислиш, че всъщност вътре в нея няма нищо. Четох, че са й направили аутопсия, а ти знаеш какво става при аутопсиите.

— Не говори страхотии! Откъде да знам?

— Добре де, а първият ти съпруг не беше ли…

— Нали Бони е проявила твърде… твърде изтънчен вкус, като е облякла Блайт в тази разкошна бяла сатенена рокля с прилепнал корсаж…

— Тя имаше красив бюст, скъпа. Знаеш ли, веднъж ми каза, че никога не носи корсет! А съм сигурна, че не носеше и сутиен…

— Пристегната в кръста, с хиляди плисенца-солей…

— Ако можеше да се изправи, скъпа, щеше да се убедиш в чудесния ветрилообразен ефект на тези плисета… и великолепните орхидеи на корсажа, чудните диамантени клипсове на презрамките… Искам да кажа, че изглеждат изключително. Дали са истински, как мислиш, скъпа?

— А колко хубав изглеждаше бедният стар Джак в колосаната си риза и във фрак, с пренебрежителната си полуусмивчица!

— Не ти ли се струва, че ей сега ще излезе от ковчега и ще те прегърне?

— Кой постави вътре тази златна статуетка, която Джак спечели през тридесет и трета?

— Откъде да знам. Изглежда малко като самохвалство, нали?

— Да, ама я ги виж онези от комисията за Академичните награди колко доволни изглеждат!

— Красив беше дяволът! Вторият ми съпруг веднъж го цапардоса.