Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Елъри го изгледа с насмешка.

— L’affaire marche 35, както виждам. Доста отдавна се досещах! Това е единствената хипотеза, която отчита всички факти — физически и психологически. Андрея искаше да ти помогне, но не се решаваше. Само да бе видял лицето й онази нощ! Но ти си сляп като прилеп. Момичето се измъчваше ужасно. Защо ще се подлага на такива страдания, ако някаква неизвестна нам причина не я принуждаваше да мълчи? Причината в случая е страхът, страх не за себе си, разбираш ли?

— Значи затова…

— Всичко е много просто. Ако някой я е заплашил, ако я е предупредил да си затваря устата, очевидно се е боял от нещо, което тя може да съобщи. Това предопредели действията ми по-нататък. Като обсебих времето й, аз се стремях към две неща: от една страна, да й въздействувам, за да може в крайна сметка, въпреки всичко, да ми съобщи каквото знае, а от друга — Елъри изпусна кълбо дим, — да принудя човека, който я бе заплашвал, да действува!

— Но, Елъри, това означава… — рече припряно Бил.

— Това означава — промърмори Елъри, — че поставих живота на Андрея в опасност. Точно така.

— Но кой ти дава право!

— Виж ти! Вече сме готови да вдигнем меч в нейна защита — подсмихна се Елъри. — Е, не можем да се съобразяваме с всекиго, Бил. Който и да е предупредил Андрея, досега трябва да е разбрал, че се навъртам около нея. Известен му е интересът ми към делото. Ще започне да се пита какво съм успял да науча от момичето. Ще се изнерви. С други думи, ще предприеме нещо.

— И какво, по дяволите, чакаме още? — ревна Бил и грабна палтото си.

Елъри се усмихна и загаси цигарата в пепелника.

— Каквото и да стане, вече сме на прага на разкритието. Оня ден заведох Андрея в Трентън, за да сломя и последната й съпротива. Знаех, че като види Люси в онази обстановка, няма да устои. После плака през целия път до Ню Йорк. Мисля, че днес…

Но Бил вече бе в коридора и натискаше копчето на асансьора.

Скоро стояха пред вратата на семейство Бордън.

— Госпожица Андрея не си е вкъщи — посрещна ги рибешкото лице. От тона му се разбираше, че госпожица Андрея никога няма да е вкъщи за тези посетители.

— Не ни разигравай — рязко рече Бил и го отмести от пътя си. Влязоха в обширното входно антре на апартамента. Бил бързо се огледа. — Къде е тя? Нямаме време за губене!

— Какво има предвид господинът?

Бил постави ръка на слабоватите му гърди и го блъсна. Рибешкото лице залитна.

— Ще ми отговориш ли с добро, или да обърна другия край?

— Съ… съжалявам, сър, но госпожица Андрея не си е вкъщи.

— А къде е? — сопна се Елъри.

— Излезе преди около час, сър, съвсем неочаквано.

— Не каза ли къде отива?

— Не, сър, нищо не каза.

— Кой си е вкъщи? — запита Бил.

— Само господин Бордън, сър, този следобед милосърдната сестра е в почивка и той е заспал в стаята си. Съжалявам, сър, но наистина не бива да го безпокоят в неговото състояние.

— Къде е госпожа Гимбъл?

Човекът го погледна смутено.

— И нея я няма, сър. Замина за имението на господин Бордън в Ойстър Бей.

— Сама? — запита подозрително Елъри.

— Да, сър, по обед. Да си почине няколко дни, сър.

Елъри ставаше все по-угрижен. Като го погледна. Бил усети как изстива.

— Беше ли си вкъщи госпожица Андрея, когато майка й замина?

— Не, сър.

— Казвате, че е излязла без обяснение преди час? Сама?

— Да, сър. Нали разбирате, сър, тя получи телеграма…

— Господи! — възкликна Елъри.

— Закъсняхме! — извика Бил. — Добре я свърши, Елъри, проклет да си. Защо не ми…

— Чакай, Бил, това може изобщо нищо да не означава. Къде е телеграмата? Знаеш ли? Бързо!

Човекът ококори диво очи.

— Занесох я в будоара, сър. Трябва още да е…

— Заведи ни в стаята й!

Икономът хукна по стълбите към втория етаж. Посочи им една врата и се отдръпна. Елъри я отвори, хладната зелено-бяла стая бе празна и някак зловещо тиха. Личеше си, че Андрея бе тръгнала набързо.

Бил извика, наведе се и вдигна смачкано парче жълта хартия, захвърлено на килима. Това бе телеграмата, която гласеше:

НЕЩО УЖАСНО СЕ СЛУЧИ ЕЛА ВЕДНАГА САМА НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО ТОЧКА НАМИРАМ СЕ В СТРАННОПРИЕМНИЦА „СЕВЕРЕН БРЯГ“ МЕЖДУ РОЗАЛИН И ОЙСТЪР БЕЙ НА ГЛАВНИЯ ПЪТ ПОБЪРЗАЙ… МАМА

— Лоша работа. Бил — каза Елъри бавно. — Странноприемница „Северен бряг“ е заведението на Бен Дъфи, онзи с оркестъра. Закрито с вече от няколко месеца.

По лицето на Бил премина спазъм. После, без да продума, той хвърли телеграмата и се втурна навън. Елъри се наведе, вдигна жълтата хартия, подвоуми се, мушна я в джоба си и го последва. Бил бе вече долу.