Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Достатъчно те слушах…

— Сядай! Когато осъдиха Люси в Трентън, един факт се набиваше в очи и засенчваше всичко останало — странното поведение на Андрея: преди, по време и след свидетелските й показания. То ме накара да се замисля. — Бил изсумтя презрително. — Мислите ме доведоха до известни заключения. Заключенията ме накараха да се сближа с момичето. Само в нея ми бе надеждата — всички други улики отпаднаха. Проверявах за кой ли път фактите и показанията — никъде не открих нищо подозрително и все стигах до задънена улица.

Бил се намръщи:

— И какво, по дяволите, се надяваше да постигнеш, като излизаш с нея? Как да не си помисля, че…

— Значи можем да разговаряме като хората. Всъщност усърдното ми внимание към младата дама е смутило не само твоята благородна особа. Госпожа Гимбъл, би трябвало да я нарека Джесика Бордън, е на ръба на отчаянието, сенатор Фрю не може място да си намери от яд, а Финч нервно гризе безукорните си нокти. Колкото до младия Джоунс, според последните сведения той направо съсипва понитата си за поло. Великолепно! Точно това исках. Значи съм постигнал нещо.

Бил поклати глава.

— Да пукна, ако разбирам какво си постигнал.

Елъри придърпа стол до кревата.

— Първо отговори на въпросите ми. Какво търсиш в Ню Йорк?

— Довършвам започнатото. — Бил се излетна на леглото и се втренчи в тавана. — Оправям формалностите. След процеса подадох иск за изплащане на застраховката от „Нашънъл“, като приложих и смъртния акт. Чиста формалност. „Нашънъл“, разбира се, не уважи иска ми и отказа да изплати застраховката на основание, че облагодетелствуваното лице е осъдено за убийството на застрахования.

— Ясно.

— Компанията уведоми изпълнителя на завещанието на Гимбъл — някаква важна личност, приятел на семейството, — че са готови да изплатят внесената до този момент сума, ако наследниците се откажат от всякакви бъдещи претенции. Както разбрах, това вече е факт.

— Присъдата обезсилва застраховката, така ли?

— О, несъмнено.

— А докъде стигна с обжалването?

— Принудихме щата Ню Джързи да го финансира, сигурно вече си чел във вестниците. Позовавайки се на различни технически подробности, успях да позабавя хода на нещата. Окончателното решение ще излезе догодина. Междувременно — лицето на Бил помръкна Люси остава в Трентънския затвор. Все пак по-добре е от някое изправително заведение. — Той се намръщи, загледан в тавана. После каза: — С каква цел я доведе…

— Кого?

— Онази… по дяволите, добре де, Андрея!

— Слушай, Бил — рече Елъри спокойно. — Защо Андрея се плаши само от мисълта, че трябва да даде показания?

— Откъде ще знам! Тя не направи особено важни разкрития.

— Прав си в общи линии. И тъкмо затова неохотата й изглежда още по-странна. Не е въпрос само на нежелание да признае, че е била на местопрестъплението. Дори това да е била първопричината за нейното мълчание, тя би трябвало да отпадне, когато ти изнесе фактите пред съда и я призова да даде показания? Всъщност тя имаше всички основания да изпълни желанието ти.

— Как не! — присмя се Бил.

— Престани да се държиш като дете. Момичето те харесва… за да не кажа и по-силна дума. — Бил се изчерви. — Тя съчувствуваше на Люси…

— Най-обикновен театър. Опитваше се да ми завърти главата.

— Не, Бил, ти си по-разумен, отколкото се опитваш да се изкараш. Тя е чудесно момиче, искрено и обкръжението й още не е успяло да я поквари. А и не е лицемерка. При нормални обстоятелства би се радвала да помогне на Люси. Вместо това… е, ти сам видя какво се получи.

— Не би си мръднала пръста за нас. Тя е от другия лагер. Не може да ни прости заради Гимбъл.

— Глупости. Онази вечер след убийството единствено тя се държа човешки с Люси.

Бил мачкаше бялата кувертюра на леглото, мачкаше, приглаждаше я и пак я мачкаше.

— Добре. И какъв е отговорът на загадката?

Елъри отиде до прозореца.

— Какво в нейното поведение се набиваше най-ярко в очи, когато бе съобщено на всеослушание за посещението й в къщата?

— Страхът.

— Точно така. Страх от какво?

— Де да знаех — изръмжа Бил.

Елъри се облегна на таблата на кревата.

— Явно страхуваше се да разкаже какво се е случило. А защо ще се страхува? — Бил вдигна рамене и отново взе да мачка кувертюрата. — Не разбираш ли, че страхът й идва отвън? От нечие давление? От нечии заплахи?

— Заплахи? — Бил премига.

— Ти забрави за овъглената тапа.

— Заплахи! — Бил скочи на крака. Очите му се озариха от надежда. — Боже мой, Елъри. Никога… Горкото момиче! — Той взе да крачи нервно из стаята и да си мърмори под носа.