Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Не се шегувай, знаеш, че не пия. Мама затова е така потресена. Аз съм старомодно момиче, което внезапно му е отпуснало края… А сега Толстой.

— Кой?

— Сенаторът. Веднъж видях портрет на Толстой, който ми заприлича на него. И тази противна брада! Грижи се за нея повече, отколкото някоя жена за фризурата си. Едва ли се досещаш какво тече в неговите вени.

— Доматен сок ли?

— Не! Чист формалин. Дори да е изпитвал някога искрено чувство, то за четиридесет години се е превърнало в анатомичен експонат. И с това — въздъхна тя — историята свършва. Сега за какво ще си говорим?

— Чакай — каза Елъри. — Ами нашият приятел Джоунс?

За миг тя притихна.

— Предпочитам да не… не съм се виждал с Бърк от две седмици.

— Божичко! Аз ли съм причината да се разтрогне годежът на века…

— Моля те! Не се шегувам. Бърк и аз сме… — Тя млъкна, втренчена в пътя, и отпусна глава на седалката.

— Окончателно ли?

— Има ли нещо окончателно на този свят? Навремето… бях толкова сигурна. Смятах, че той е всичко, което една девойка може да желае. Едър… винаги съм имала слабост към едри мъже… не прекалено красив, превъзходни обноски…

— Не ми направи бог знае какво впечатление с обноските си — рече сухо Елъри.

— Той… бе малко разстроен. От добро семейство, богат…

— И напълно лишен от сиво вещество.

— Все ще кажеш нещо обидно! Е, предполагам, че си прав. Сега разбирам колко съм била глупава. Другите неща нямат значение, нали?

— Според мен нямат.

— Навремето… — поусмихна се тя горчиво — и аз не бях по-добра от него, нали разбираш?

Известно време Елъри караше мълчаливо. Андрея пак сведе очи Дюзенбергът сякаш гълташе милите и ги изпускаше след себе си в меки замайващи облачета дим. Елъри се размърда.

— Забрави за себе си.

— Какво?

— Ако някой… Бил Ейнджъл например… те стисне, какво ще пуснеш?

— О! — След миг тя се засмя: — Мога да бъда великодушна към себе си, щом никой не се сеща… Каймакът на човечността.

— Леко вкиснат? — запита тихичко Елъри.

Тя подскочи:

— Чакай, какво искаш да кажеш, Елъри Куин?

— Не знаеш ли?

— И защо… точно Бил Ейнджъл?

Елъри сви рамене.

— Моля за прошка. Сметнах, че играем на „Искреност“, но явно съм сбъркал.

Той не сваляше очи от пътя, а тя от спокойния му неподвижен профил. И най-сетне устните й потрепериха и извърна очи.

— Чуден ден, нали? — забеляза най-сетне Елъри.

— Да. — Гласът й бе тих.

— Синьо небе, зелено поле. Път — сиво-бял. Крави кафяво-червеникави… ако можеш да ги видиш. — Той млъкна. — Ако можеш да ги видиш.

— Не разбирам.

— Вече казах: ако можеш да ги видиш. Не всеки има тази възможност.

Тя седеше притихнала, сякаш не го бе чула. Лицето й бе бяло като платно. Русите й коси се развяваха буйно, сякаш се бранеха от вятъра. Пръстите й здраво стискаха шапката на скута.

— Къде ще ме водиш? — запита тя с глух шепот.

— Ти къде би искала да отидеш?

Очите й просветнаха. Почти се изправи в седалката си, вятърът я блъсна и тя се вкопчи в предното стъкло за опора.

— Спри! Спри колата, ти казвам!

Дюзенбергът послушно отби на меката крайпътна ивица.

— Ето че спряхме — каза кротко Елъри. — Сега какво?

— Обърни колата — извика тя. — Къде отиваме? Къде ме водиш?

— Да посетим един човек — рече той спокойно, — който не разполага с твоята свобода на погледа. Съмнявам се дали вижда и късче небе колкото твоята длан. Мислех си, че за нея ще е добре да се отбием.

— За нея? — прошепна тя. Елъри взе студената й малка ръка.

Дълго седяха така. От време на време по пътя профучаваше някоя кола, веднъж едър полицай на мотоциклет в небесносинята униформа на щата Ню Джързи мина покрай тях, намали скоростта, обърна се, почеса се по главата и отново се понесе напред. Слънцето напичаше неподвижната кола, по челото на Андрея и мъничкото й носле изби тънък слой пот. После тя сведе очи и измъкна ръката си. Не пророни нито дума.

Елъри отново включи на скорост и потегли. Между веждите му се появи неясна тревожна бръчка.

Униформената амазонка ги изгледа, отмести се тежко и махна някому в тъмния коридор с ръка, едра и безцеремонна като на регулировчик.

Чуха стъпките на Люси още преди да я видят. То бе едно ужасно тътрене, бавно, стържещо, погребално. Огледаха се неспокойно, а тътренето се усилваше. В ноздрите им нахлу неописуема, противна миризма — на карбол, плесенясал хляб, вехти обуща и на помия.

После се появи и Люси. Безжизнените й очи леко проблеснаха, когато ги зърна зад стоманената преграда, вкопчени в мрежата, притихнали и застинали като в театър.