Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Сенаторът възмутено подръпна брадата си.

— Андрея! Обиждаш ни! Да дебнем!

— О, престани, Саймън — рече Финч и се изчерви. — Много добре знаеш, че всъщност точно това вършим. Идеята не ми харесваше. Но по думите на майка ти, Андрея…

— И какво ви каза майка ми? — наежи се Андрея.

Той разпери ръце:

— Ами… обикаляла си бедняшките квартали. Куин те водел по места, които тя смята за… ъ… неподходящи. Това не й се харесва.

— Горкият господин Рокфелер — тъжно поклати глава Елъри, като огледа заведението. — Сигурен съм, че този епитет ще го вкара в гроба, Финч.

— О, нямам предвид това заведение. — Финч ставаше все по-червен. — По дяволите, казвах й аз на Джесика… На заведението нищо му няма, разбира се, но някои други места…

— Впрочем, Андрея — подхвърли той, — смятах тази вечер да те заведа в дискусионния клуб „Ранд Скул“. Само си помислете какво щяхте да правите тогава, господа. Пролетариите, интелектуалците са опасна сбирщина.

— Мислите се за много остроумен — изръмжа сенатор Фрю. Вижте какво, Куин, защо не оставите на мира Андрея?

— А вие защо не си гледате работата? — отвърна любезно Елъри.

Финч бе пламнал вече до корените на сребристата си коса.

— Да пукна, ако не си го заслужаваме, Куин — рече той с кисела усмивка. — О, хайде, Саймън, идеята не ми харесваше поначало.

Брадата на адвоката затрепери над бялата покривка подобно на водопад, спрян в движение.

— Куин не е глупак, макар че за Андрея не мога да кажа същото.

— С това чашата преля! — възмути се Андрея.

— Спокойно, Андрея. С този човек можем да говорим без заобикалки. Какво искате, Куин?

Елъри изпусна облак дим, очите му просветваха присмехулно.

— Че какво може да иска един мъж? Малък дом с градинка, дечица…

— Престанете да се правите на шут. И за миг не можете да ме заблудите, Куин! Още се ровите в случая Уилсън, нали?

— Това запитване ли е, или риторичен въпрос?

— Много добре знаете какво е!

— Всъщност не е ваша работа — измърмори Куин, — но след като бяхте любезен да запитате, отговорът ми е: „Да“. И какво ви засяга?

— Саймън — обади се разтревожено Финч.

— Не бъди мекотело, Грозвенър! Засяга ни! Като приятели на Андрея…

— Не сте ми никакви приятели — отсече Андрея студено, но дланите й нервно гладеха покривката и тя бе пребледняла.

— … много добре разбираме, че не просто желанието да бъдете в нейната компания ви кара да я преследвате така, откакто осъдиха онази жена в Трентън. Какво, по дяволите, искате?

— Мир — въздъхна Елъри — и точка на разговора между вас и мен. Това много ли е?

— Защо се увъртате около Андрея? В какво я подозирате?

— Мисля — рече Андрея, — че прехвърлихте всички граници. Самозабравяте се, сенатор Фрю. А колкото до теб, Дъки, изненадва ме, че си позволяваш… Но предполагам, че това е работа на мама. Винаги те е въртяла на малкото си пръстче.

— Андрея — рече високият мъж плачевно.

— Не! Забравяте, сенаторе, че съм пълнолетна и по всяка вероятност със собствено мнение. Никой не може да ме изведе насила, уверявам ви. Ако съм решила да прекарам времето си с господин Куин, то си е моя работа, а не ваша. Знам какво правя, а ако не знам — добави тя с плаха, горчива усмивка, — ще разбера много скоро. А сега, ако обичате… да си вървите и двамата и да ни оставите на мира!

— Разбира се, Андрея, щом така мислиш — рече пълничкият мъж и скочи от стола. — Просто изпълнявам дълга си към семейството ти. Но след като…

Елъри стана. Никой не каза нито дума, така че той промърмори:

— Мислех, че сте адвокат, сенаторе. Да не би да сте станали детектив? Ако е така, позволете ми да ви приветствувам в нашите редици.

— Шут! Мери си думите! — сопна се сенаторът и подръпна брадата си.

— Съжалявам, Анди — каза Финч и пое ръката й.

— Грешката не е твоя, Дъки — усмихна му се тя, но издърпа ръката си.

Той въздъхна, кимна на Елъри и последва пълничкия си спътник.

— Струва ми се — рече Елъри, без да сяда, — че ще е по-добре да се прибереш, Андрея, Развалиха ти вечерта.

— Не говори глупости. Тя току-що започва. Ще танцуваме ли?

Елъри изкара дюзенберга. Колата зарева с нарастваща ярост, сякаш бе стар лъв и Елъри го бе дръпнал за опашката. Втурна се по бетонната настилка като подгонена от всички дяволи.

— Олеле! — писна Андрея и хвана шапката си. — Как сте с рефлексите, господине? Още съм млада и ми е мил животът.

— На мен може да се разчита — увери я Елъри, докато неблагоразумно търсеше цигара по джобовете си, без да държи волана.