Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Бил се усмихна. Доста странна бе неговата усмивка. Лицето му приличаше на посмъртна маска със зачервени, хлътнали очи.

— Имаш ли представа какво е да си в килия? — попита той непринудено.

— Знам, Бил, знам — въздъхна Елъри. — Но е по-добре от… другото. Сега със случая се захващам аз. Исках да го знаеш.

— Не ме мисли за неблагодарник, Елъри — рече Бил, без да извърне глава. — Само дето… — Устните му се свиха.

— Досега нищичко не съм направил? Още от началото загадката изглеждаше неразгадаема, а сега — дори повече. Но има един слънчев лъч… Е, рано е да го обсъждаме, Бил.

— Така ли?

Елъри прекоси стаята.

— Хм… имаш ли нужда от пари? Трябва да си затънал до гуша в дългове покрай тая работа. Имам предвид обжалването.

— Е, Елъри. Не мога да приема… благодаря ти все пак. Ти си истински приятел!

— Е, хайде! — Елъри се подвоуми за миг. После пристъпи към леглото, потупа мокрото рамо на Бил и излезе. Затвори вратата, обърна се и видя Андрея Гимбъл, облегната на стената срещу стаята на Бил, с измачкана роба, мокра кърпичка, стисната в юмрук, с хлътнали и зачервени очи — също като на Бил. Слиса се. Кой знае защо, присъствието й тук му се стори неуместно. Трябваше да е заминала с останалите, доволна от жертвоприношението.

— Виж ти! — рече той бавно. — Госпожица Гимбъл! Избрали сте много подходящо време за посещения!

— Господин Куин. — Езикът й облиза устните.

— Не мислите ли, че нямате работа тук, госпожице Гимбъл?

— Той дали?…

— Струва ми се неразумно — рече Елъри — да го търсите в такъв момент, драга. Сигурно предпочита да го оставят на мира.

— Да. — Тя въртеше носната си кърпичка. — Аз… И аз така мислех.

— И въпреки това сте тук. Много мило от ваша страна. Госпожице Гимбъл! Ще ми отделите ли една минута?

— Да?

Елъри прекоси коридора и я сграбчи за ръката. Бе необикновено студена въпреки жегата.

— Знаете ли какво причинихте на Бил и на тази клета жена, осъдена на двадесет години затвор?

Тя не отговори.

— Не мислите ли, че е редно да се опитате да поправите… злото, което сте сторили?

— Аз… Аз да съм сторила зло?

Елъри отстъпи крачка.

— Сън няма да ви хване — рече тихо той, — докато не ми разкажете всичко, което знаете. Истинската история. Разбирате, нали?

— Аз… — Тя млъкна с треперещи устни.

Елъри се втренчи в нея. После очите му се присвиха, обърна й решително гръб и закрачи по коридора към стаята си. Носачът го чакаше с чантите в ръце и хвърляше любопитни погледи към момичето, прилепено до стената. Докато се отдалечаваше, Елъри чу ясно какво казва тя, но явно го бе изрекла, без да съзнава, че изговаря гласно мислите си. Това бе едновременно молба и молитва, пропит с такава болка, че Елъри едва не се върна.

— Какво да правя? О, боже, само да знаех какво да сторя.

Но той се овладя. Девойката таеше нещо, което щеше да излезе на бял свят само след дълга вътрешна борба. Елъри махна на носачи и се отправи към асансьора. Докато го чакаше, отново погледна Андрея. Бе напрегнат и замислен.

Андрея стоеше на същото място, мачкаше кърпичката и не сваляше очи от затворената врата на Бил Ейнджъл, сякаш зад нея се намираше покоят, който бе просто недостижим. Елъри дълго не можа да забрави отчаяния й взор. И у него се засили убеждението, че това крехко същество разполага с отговора, който ще промени целия ход на сензационния случай Уилсън–Гимбъл.

— Какво, пак ли ще излизаш? — каза възмутено инспектор Куин. Елъри продължаваше да си подсвирква, докато се бореше с възела на връзката си пред огледалото над бюрото. — Струва ми се — заропта инспекторът, — че откак въвлякоха твоите приятели от Трентън в онази позорна история, ти се превърна в най-обикновен бродуейски нехранимайко. Къде отиваш?

— Излизам.

— Сам, предполагам?

— Всъщност не. Имам, така да се каже, среща с една от най-прекрасните, най-богатите, най-желаните девойки с лазурна кръв от Манхатън. Тя е сгодена и ще се омъжва, но това не ме спира, както можеш да си представиш — огледа той критично собственото си отражение.

Старият джентълмен пъхна малко енфие в ноздрите си и изръмжа:

— Не мога да те позная! Къде остана някогашният самомнителен хлапак? Едно време беше поне достатъчно разумен да не се забъркваш в женски истории. — Времената имат противния навик да се менят — рече Елъри.

— Излизаш с онова момиче Гимбъл, а?

— С нея именно. Между другото името Гимбъл понастоящем звучи като анатема в известни кръгове. Дамите се казват Джесика и Андрея Бордън, и да не ги назовеш случайно с друго име пред приятелите им от висшето общество.