Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Краката й се затътриха по-бързо, тя застана пред тях в грубите си затворнически обувки и протегна ръце.

— Колко е хубаво, че дойдохте. Толкова се радвам да ви видя!

Очите й, хлътнали и оградени от виолетовите сенки на страданието, пробягнаха стеснително по изопнатото лице на Андрея.

— И двамата!

Трудно бе човек да я гледа. Сякаш цялата жизненост и енергия бяха изцедени от щедрата й плът. Мургавата й кожа вече нямаше златист оттенък, а бе посивяла и землиста, като на смъртник.

Андрея едва намери сили да проговори.

— Здравейте — рече тя, като се опитваше да се усмихне. — Здравейте, Люси Уилсън.

— Как си, Люси? Добре изглеждаш — каза Елъри с надеждата, че лъжата му ще прозвучи естествено.

— Добре съм, благодаря. Много добре. Аз… — Тя млъкна. За миг по лицето й пробягна спазъм на ужас, като сянката на подгонено животно. После изчезна. — Бил няма ли да дойде?

— Сигурно ще дойде. Кога го видя за последен път?

— Вчера. — Безкръвните й пръсти се вкопчиха в стоманената мрежа, зад която лицето й приличаше на лошо едрозърнесто копие от вестникарска снимка. — Вчера. Той идва всеки ден. Горкият Бил. Тъй зле изглежда, Елъри. Не можеш ли да му поговориш? Всъщност няма защо да се притеснява толкова.

Гласът й заглъхна. Странно, сякаш всичко, което казваше, бе само далечно ехо от най-съкровените, истинските й мисли.

— Нали си го знаеш Бил. Все трябва да се тревожи за нещо.

— Да — каза Люси с детински глас и на устните й се появи жалкото подобие на усмивка, — такъв си е Бил. Толкова е силен! Като го видя, и се успокоявам.

Андрея понечи да каже нещо, но се спря, преди да го е изрекла. Ръцете й бяха вкопчени в мрежата, лицето на Люси бе съвсем близко до нейното.

— Как се отнасят с вас? — запита тя припряно. — Искам да кажа…

Очите на Люси бавно потърсиха нейните — дълбоки и черни, със стъклен поглед, скриващ копнежа й по свободния, широкия свят.

— О, добре, благодаря. Не мога да се оплача. Много са добри с мен.

— Стига ли ви… — Бузите на Андрея пламнаха. — Чудя се… Мога ли с нещо да ви помогна, госпожо Уилсън? Има ли нещо, което да ви донеса, нещо, от което може би се нуждаете?

Люси изглеждаше изненадана.

— Да се нуждая ли? — Гъстите й вежди се сбърчиха, сякаш наистина се замисли. — Ами не. Не, благодаря. — После внезапно се засмя. Смехът й бе тих и недокоснат от ирония и омраза, наивен и пълнозвучен. — Искам само едно нещо. Но се боя, че не можете да ми го дадете.

— Какво? — веднага откликна Андрея. — Каквото и да е… О, аз наистина искам да ви помогна. Какво желаете, госпожо Уилсън?

Люси поклати глава и се усмихна отново с плаха неуверена усмивка.

— Свободата си. — Бързата сянка на ужас пробягна отново по лицето й, после изчезна.

Пламналите бузи на Андрея угаснаха, Елъри я побутна с лакът. Тя механически се усмихна в отговор:

— О, страхувам се…

— Чудя се къде ли се бави Бил. — Погледът на Люси бавно се спря на вратата за посетители. Андрея затвори очи, устните й само потрепваха. След малко Люси каза:

— Подредих си… подредих си килията чудесно. Бил ми донесе цветя, картини и какво ли не. Не е разрешено, мисля, но той ми го издействува. Бил толкова добре се оправя с подобни неща. — Тя ги погледна тревожно. — Наистина, не е толкова лошо. Нали е за малко? Бил е сигурен, че ще ме пуснат… ще ме пуснат, щом молбата ми…

— Ха така, Люси — рече Елъри. — Горе главата. — Той потупа студените й пръсти през мрежата. — Не забравяй нито за миг, че имаш приятели, които няма да оставят нещата така… Няма да забравиш, нали?

— Ако го забравя само за секунда — прошепна тя, — мисля, че ще полудея.

— Госпожо Уилсън — заекна Андрея. — Люси…

В черните очи се появи копнение.

— Как е навън днес? Оттук… изглежда просто прекрасно.

Високо в стената имаше прозорче, светлината едва се процеждаше през дебелата решетка. Правоъгълникът на небето бе син.

— Мисля, че се кани да вали — каза Андрея задавено. — Всъщност…

Амазонката, облегната на отсрещната каменна стена, произнесе безизразно, с нечовешки и безпристрастен металически тембър:

— Времето ви изтече.

Ужасът се появи отново върху лицето й, но този път остана. Брадичката на Люси затрепери, сякаш някой бе пъхнал безцеремонно пръст в кървящата рана.

— Ох, толкова скоро! — прошепна тя, опита се да се усмихне, после се намръщи, прехапа устни и внезапно, като през скъсана язовирна стена, рукнаха сълзите й.

— Люси… — промълви Елъри.

— О, благодаря ви, благодаря ви! — извика тя и пръстите й, нашарени от синкави следи, пуснаха стоманената мрежа. Сетне се обърна и закрета към зейналата тъмна врата, край която я чакаше мрачният й безполов пазач.