Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Петнадесет минути, след като пристигнаха, Андрея се присъедини към тях в градината. Бе сменила прашните си дрехи с лека, пастелна рокля. Тя седна в плетения стол и за миг всички млъкнаха. В току-що полятата градина бе свежо и прохладно, а ароматът на цветните лехи изпълваше ноздрите им. Долу в дефилето кротко се диплеше тъмносиньото кадифе на река Саунд. Беше тихо и спокойно. Андрея се облегна назад и каза:

— Добре поне, че мама не си е вкъщи.

— Не си е вкъщи ли? — Елъри се намръщи леко.

— На гости е у семейство Карю, стари приятели. Предупредих прислужниците да не казват в какъв вид съм пристигнала. Няма смисъл да я тревожим.

— Разбира се!… Напомняш ми лекомислените героини от филмите, Андрея. Те все намират начин да се преоблекат!

Тя се усмихна, твърде уморена, за да отговори. Но Бил се обади с глас, пресипнал от напрежение.

— Е?

Девойката не отвърна веднага, загледана в прохладната корона на едно дърво. Отнякъде безшумно се появи лакей, крепейки поднос с три високи заскрежени чаши. Друг прислужник донесе маса и покривка. Засуетиха се, после изчезнаха. Андрея отпи, остави чашата си и безцелно заснова пред тях напред-назад, като избягваше да ги гледа.

— Андрея — рече търпеливо Елъри, — не е ли настъпил моментът?

Бил се наклони напред, стиснал чашата си, и не помръдна повече. Следеше като хипнотизиран разходката на момичето. Андрея нервно прекърши дългото стъбло на една гладиола. Сетне се извърна, притиснала слепоочията си с пръсти.

— О, ужасно е да не можеш да споделиш с никого! — извика тя. — Ужасно! Ако се наложи да мълча още един ден, сигурно ще полудея. Вие не знаете, не можете да си представите какво съм изживяла! Не е честно. Не е справедливо!

— Нали помниш какво казва Браунинг в „Пръстенът и книгата“ за „великото право на прекомерното зло“? — промърмори Елъри.

Тя притихна, наведе се да докосне още един жълт нарцис, после въздъхна и седна на плетения стол.

— Разбирам. Отначало мислех, че злото е било справедливо. Не можеше да бъде иначе. А сега — прошепна тя — не знам. Вече нищо не знам със сигурност. Свят ми се вие от мислене. Сега само се… страхувам.

— Страхуваш ли се? — запита спокойно Елъри. — Да, сигурно те е страх, Андрея. Ние искаме да те спасим от този страх и да помогнем на бедната Люси Уилсън. Ако сме единни, можем да надвием страха ти и да се преборим с опасността.

— Ти знаеш? — Тя задиша тежко.

— Не всичко. Едва ли и половината. Знам, че в нощта, когато си отишла в къщата край Делауеър, нещо се е случило. Нещо се е случило с теб. Струва ми се, Андрея, че онези кибритени клечки и овъглената тапа намериха правдоподобно обяснение по време на процеса, Убийцата е написала бележка с обгорената тапа вместо с молив, но бележката е изчезнала заедно с теб, нали така. Значи е била адресирана до теб. А и поведението ти ясно показваше, че някой те е заплашвал. — Елъри вдигна ръка и разсея дима от лулата си. — Но това са само догадки. Искам факти, искам да ги чуя от твоята уста, защото ти си единственият човек, освен убийцата, който може да установи истината.

— Истината едва ли ще ви помогне — прошепна тя през булото на мрака. — Премисляла съм го хиляди пъти насаме със съвестта си. Нима не разбирате, че въпреки всичко щях да проговоря, ако имаше надежда да помогна на Люси.

— Защо не оставиш на мен да преценя, Андрея?

Тя наведе глава с въздишка.

— По-голямата част от онова, което ви казах преди, е вярно… Не всичко. Наистина получих телеграма от Джо и заех спортната кола на Бърк, за да отида в Трентън.

— И? — подкани я Елъри.

— Когато пристигнах, часът беше осем. Спрях с колата пред къщата. Натиснах клаксона. Никой не излезе, така че влязох. Къщата бе пуста. Видях мъжките костюми, окачени на стената, масата, всичко… Стори ми се много подозрително и се почувствувах… особено. Усещах, че нещо ужасно се е случило или е на път да се случи. Хукнах навън, скочих в колата и потеглих към Камдън, да размисля.

Тя млъкна. Те също бяха притихнали. В настъпващия мрак Бил напрягаше очи, за да я види — тих, бледен силует на тъмния стол. Лицето му бе бледо като роклята й.

— А после си се върнала — измърмори Елъри. — И не в девет часа, както каза в съда, нали, Андрея? А много преди девет?

— Часовникът в колата показваше осем и тридесет и пет.

— Сигурна ли си? Господи, Андрея, внимавай да не сгрешиш този път! Сигурна ли си? — повтори Бил пресипнал.

— О, Бил — проплака тя и за тяхно смайване захълца. Бил се вцепени, после ритна стола си и се хвърли към нея.