Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Андрея! — Думите сами се отрониха: — Вече не ме интересува. Нищо не ме интересува. Моля те, не плачи. Само не плачи. Държах се с теб отвратително. Но откъде да знам. Нали разбираш? Бях луд от тревога за сестра си. Само ако…

Ръката й потърси неговата. Той я стисна боязливо, без да диша, сякаш бе нещо скъпоценно. И не помръдна повече. Андрея отново заговори. Вече бе съвсем тъмно и в мрака припламваше само неизменната лула на Елъри.

— Когато пристигнах в осем — рече тя с треперлив глас, — в къщата бе доста тъмно и аз запалих лампата на масата. Когато се върнах малко след осем и половина, лампата още светеше. Видях я да свети през прозорците.

Неочаквано Елъри запита:

— Когато пристигна за втори — Да. Спрях точно зад него. Спомням си, че се зачудих на кого ли е. Беше стар форд и в него нямаше никой. По-късно… — Тя прехапа устни. — По-късно научих, че е на Люси. Но тогава не знаех. Влязох в къщурката, като очаквах да видя Джо.

— Да? — рече Елъри. — И?

Тя се позасмя с тих, горчив смях.

— Бях смутена, но не очаквах да видя… това, което видях. Отворих входната врата и спрях на прага. Виждах само масата, чинията отгоре, светещата лампа. Мисля, че дори тогава бях уплашена до смърт. Нещо ми подсказваше… направих няколко крачки напред и тогава…

— Андрея — прошепна Бил. Ръката й потрепера в неговата.

— Видях два крака на пода зад масата. Бяха тъй неподвижни… Закрих устата си с ръка… за миг не можех да разсъждавам… После всичко експлодира. Причерня ми. Усетих само остра болка в тила и паднах.

— Тя те удари? — извика Бил. Ехото заглъхна, преди някой да продума. Сетне Елъри рече:

— Престъпницата е чула шума от колата ти и е разбрала, че някой идва. Можела е да се измъкне от страничния вход, но е искала да откара форда, за да може да уличи Люси. Така че е изчакала зад входната врата. Когато си влязла, тя те е ударила по тила. Как не се сетих! Бележката… Продължавай, Андрея.

— Имах късмет, че бях с шапка — отвърна Андрея с полуистеричен кикот. — Или пък, може би, тя… тя не ме е ударила силно. Свестих се няколко минути след девет. Още замаяна, погледнах часовника на ръката си. Стаята отново бе пуста. Така ми се стори отначало. Лежах на пода пред масата. Главата ме болеше ужасно. Устата ми бе пресъхнала. Изправих се на крака и се опрях на масата, бях още зашеметена. После усетих, че държа нещо в ръка…

— В коя ръка? — побърза да попита Елъри.

— В дясната. Ръката с ръкавица. Бе парче хартия, като онази, на лавицата над камината.

— Ама съм и аз. Трябваше да прегледам по-внимателно опаковката. Но тя бе разкъсана… Извинявай, Андрея. Продължавай.

— Погледнах я. На нея имаше нещо написано. Приближих я до лампата и я прочетох.

— Андрея — каза Елъри тихо. — Само ако… Къде е тази бележка? Боже, смили се над нас! Запази ли бележката, Андрея?

Той не виждаше в тъмното. Но Бил, който държеше ръката й, сякаш бе спасително въже, прехвърлено по чудо над бездната, почувствува готовността, с която другата й ръка посегна към деколтето на роклята и измъкна хартийката.

— Знаех, че някой ден… затова я запазих — каза тя простичко и подаде бележката на Елъри.

— Бил! — викна Елъри и скочи от стола тъй бързо, че те се сепнаха. — Измъкни кутията кибрит от джоба ми. Трябва ми светлина… За бога, и после можете да се държите за ръка! Светни ми.

Всички се засуетиха и не след дълго просъска клечка. Страните на Бил пламтяха, Андрея притвори смутено очи. Но Елъри не им обръщаше внимание. Приведен над бележката, той поглъщаше жадно всеки ред, всяка дума, всяка буква, сякаш смачканата хартийка бе древен, свещен ръкопис.

Клечката изгасна. Бил запали друга. После още една. Употреби цяла кутия кибрит, преди Елъри да се изправи навъсен и леко разочарован, без да откъсва недоумяващ поглед от грубо надрасканите печатни букви.

— Е, и? — рече Бил отново от прикритието на мрака. — Какво пише?

— А? — Елъри седна на стола си. — Кратко, но ясно! Ако нямаш нищо против, Андрея, ще задържа бележката. Пише:

„Не казвай нищоза това, което си видяла или чула тази нощ, ако ти е скъп животът на майка ти.“

Думата „нищо“ е дебело подчертана. Струва ми се, Бил, че и двамата дължим искрено извинение на младата дама.

— Андрея — започна Бил умоляващо и смирено, но не можа да продължи. Елъри чу въздишката на Андрея, а Бил усети ръката й да хваща неговата и леко да я стиска.

— Интересно — продължи Елъри разсеяно. — Сега е ясно поне едно нещо, Андрея, ясно е защо ти смяташе, че трябва да мълчиш. От твоето мълчание е зависел животът на майка ти. Толкова е просто. — И той ядосано цъкна с език. — Трябва да бъда сурово наказан за глупостта си! Не си знаела къде и кога ще се стовари ударът. Да, да, наистина много интересно. Майка ти нищо не подозира, нали?