Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— О, не!

— И не си се доверявала на никого?

— Как бих могла? — Тя потрепери леко.

— Дори аз не бих понесъл такова бреме — рече мрачно Елъри.

— Но сега… тази вечер, тя трябва наистина да се е уплашила. Имам предвид онази ужасна, ужасна личност.

— Много глупаво постъпих. Трябваше да внимавам. Но когато пристигна телеграмата следобед, направо обезумях. Изобщо не се замислих. Въобразявах си какви ли не страхотии. И се втурнах насам. Който и да е престъпникът, явно е решил да не поема никакъв риск. Щом влязох в преддверието — нямах време дори да се огледам, — една ръка притисна нещо меко и миризливо към носа ми и аз загубих свяст. Дойдох на себе си едва на столовете отвън и видях Бил. — Тя млъкна, Бил не знаеше къде да се дене от притеснение.

— Не зърна ли престъпника — поне лицето, ръката, част от облеклото му?

— Нищо.

— А ръката каква беше?

— Изобщо не разбрах. Усетих само плата — трябва да е било носна кърпичка, напоена с хлороформ.

— Предупреждение. Още едно предупреждение. Чудно нещо.

— Какво му е чудното? — запита Бил.

— Прощавайте, мислех на глас. Е, предупреждението нямаше желания ефект, нали, Андрея? Вместо да ти затвори устата, то те накара да проговориш.

— Нима не разбирате? — извика Андрея. — Още щом ме свестихте, си помислих, че и в двата случая трябва да ме е нападнал един и същи човек — онзи, който бе мушнал бележката в ръката ми. Най-сетне бях сигурна — съвсем сигурна.

— В какво? — запита Бил слисано.

— Сигурна бях, че този човек не е сестра ти, глупчо! Всъщност, Бил, не вярвах, че Люси е убила Джо и ме е нападнала тогава, но все пак не бях сигурна. От днес следобед вече нямам съмнения. Люси е в затвора, така че е невъзможно да ме е… Това ме накара да проговоря. И сега се боя за мама — дори повече от когато и да е, но ужасната несправедливост към Люси… Просто трябваше да разкажа за случилото се.

— Ами майка ти…

— Мислите ли, че някой… — прошепна тя.

— Никой не знае, че сме тук, Андрея — каза кротко Елъри. — А като се върне майка ти, ще вземем мерки за безопасността й, без тя да знае. Тази бележка обаче… Без обръщение, без подпис. Можеше да се очаква. Фразеологията е съвсем обикновена, но дължината на съобщението е създала известно неудобство на автора. Думите „на майка ти“ — последната фраза от бележката — стават все по-бледи, а „майка“ е фактически нечетлива. Ето защо са били употребени толкова много клечки. При обгарянето на тапата се овъглява само най-горният слой, след едно-две драсвания се налага ново обгаряне… Андрея, преди да те ударят по главата, видя ли на масата ножа с тапата, забита на върха му?

— Не. Тогава не беше там. Видях го едва когато се съвзех от удара.

— Това е вече нещо. Значи преди да те ударят, ножът е бил в сърцето на Гимбъл. После убийцата е извадила ножа, набучила е тапата на върха му, обгорила я е, откъснала е парче от опаковката и е написала бележката. Преди да се свестиш, я е пъхнала в ръката ти и е побягнала с форда на Люси. Не успя ли да зърнеш човека, който те удари, Андрея?

— Не.

— Нищо ли? Дори ръката му?…

— Дойде ми като гръм от ясно небе.

— Какво стана, след като се свести?

— Прочетох бележката. Тогава наистина се уплаших. Видях и Джо. Лежеше на пода с окървавени гърди… Стори ми се мъртъв. Когато го познах, трябва да съм изпищяла.

— Този твой писък поне стотина пъти ме е стряскал от сън, — промълви Бил.

— Горкият Бил… Грабнах чантата си и се втурнах към вратата. Видях фаровете на кола да се приближават по главния път. Тогава осъзнах в какво опасно положение се намирам — сама с трупа на заварения ми баща… Скочих в кадилака и потеглих, закрих лицето си с кърпичка, докато се разминавах с другата кола. Аз, разбира се, не знаех чия бе тя, нито кой бе в нея. На връщане се отбих от магистралата и успях да стигна до града по обиколни пътища към единадесет и половина. Промъкнах се вкъщи, без да ме видят, облякох вечерния си тоалет и се върнах в „Уолдорф“. Казах на останалите, че ме е заболяла главата — те не ме разпитваха повече. Вече знаете всичко — въздъхна тя безкрайно изтощена.

— Получавала ли си други бележки, Андрея? — запита я Елъри разсеяно.

— Една. Пристигна в деня след… вие знаете. Телеграма. Гласеше само:

„Не казвай нищо.“

— Къде е?

— Унищожих я. Не мислех, че една телеграма…

— Откъде бе подадена?

— Не обърнах внимание. Бях обезумяла от страх. — Тя повиши глас: — О, нима можех да ви кажа нещо, когато знаех, че някой дебне в тъмното, готов да… да посегне на мама, ако продумам?