Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Вече на прага, Елъри дочу стария Джаспър Бордън да ръмжи кисело:

— Джесика! Да свалиш тази печална маска от лицето си! Чу ли? — И послушния глас на възрастната жена:

— Да, татко.

Господин Куин се спусна по стълбите, потънал в мисли. Картината постепенно се изясняваше. Най-многозначителен бе фактът, че Джаспър Бордън, макар и на смъртно легло, все още властвуваше над домочадието си с неотслабваща десница.

Мъжът с рибешкото лице долу изглеждаше раздразнен, ако изобщо бе способен на някакви чувства, когато Елъри, вместо да напусне светата обител, вежливо го помоли да съобщи за него на госпожица Андрея Гимбъл. Когато Андрея се появи, той се изправи вдървено до стената, сякаш решен да я пази от посегателства. По петите й вървеше Бърк Джоунс в смокинг, счупената му ръка висеше в разкошна черна копринена превръзка.

— А, здрасти, Куин — рече Джоунс. — Пак душиш, а? Блазе на такива като теб. Живот си живеете. Е, попадна ли на гореща следа?

— Засега не може да се каже — усмихна се Елъри. — Добър вечер, госпожице Гимбъл. Ето че отново съм тук.

— Добър вечер каза Андрея. Кой знае защо, тя пребледня, като го видя. Черната и вечерна рокля с голямо деколте и смела кройка би накарала всеки друг да я зяпне с възхищение, но Елъри си бе Елъри и предпочете вместо това да се вгледа в очите й. Те бяха разширени от страх. — Ис-искали сте да говорите с мен?

— Като се качвах — забеляза небрежно Елъри, — видях кремава кола, паркирана до тротоара. Шестнадесет цилиндров кадилак…

— О — рече Джоунс, — сигурно е била моята.

Елъри долови мигновена вълна неподправен ужас да залива Андрея.

— Бърк! — възкликна тя неволно. После прехапа устна и затърси облегалката на стола.

— Какво, по дяволите, става, Анди? — поиска да узнае Джоунс, сбърчил вежди.

— Ваша ли е, Джоунс? — измърмори Елъри. — Странно. В нощта на престъплението Бил Ейнджъл е видял кремав шестнадесет цилиндров спортен кадилак да напуска алеята пред къщата, в която бе убит Джоузеф Гимбъл. Доста странно наистина. За малко да сгази Бил.

Загорялото лице на Джоунс посивя.

— Моята… кола? — рече той най-сетне, облизвайки устни. Празният му поглед се спря на Андрея и после се върна на Елъри. — Слушай, Куин, това не е възможно. В събота вечерта бях на благотворителния бал в „Уолдорф“ със семейство Гимбъл, а колата ми бе паркирана цялата вечер на улицата. Трябва да е била друга кола.

— О, не ще и съмнение. И, разбира се, госпожица Гимбъл ще потвърди това.

Устните на момичето едва-едва се раздвижиха:

— Да.

— Значи потвърждавате думите му, госпожице Гимбъл?

Ръцете й леко потрепнаха.

— Да — прошепна тя. Джоунс не я гледаше. Той се бе привел напред, изгърбил широки рамене, сякаш го очакваше схватка, но не бе съвсем сигурен какво да предприеме.

— В такъв случай не ми остава нищо друго, госпожице Гимбъл, освен да поискам да ми покажете годежния си пръстен — рече строго Елъри.

Джоунс се вцепени. Очите му се стрелнаха към лявата ръка на Андрея и се заковаха там с ужас.

— Годежният пръстен? — промърмори той. — Защо, по дяволите…

— Госпожица Гимбъл ще ви отговори — рече Елъри.

Някъде отгоре долетяха гласове. Джоунс пристъпи към Андрея.

— Е? — сопна се той. — Защо не му го покажеш?

Тя затвори очи:

— Бърк…

— Питам те, защо не му го покажеш? — Гласът му прозвуча хрипкаво. — Андрея, къде е пръстенът? Защо изобщо пита? Не си ми казвала…

Горе на площадката хлопна врата. Появиха се госпожа Гимбъл и Грозвенър Финч.

— Андрея! — извика госпожа Гимбъл. — Какво става?

Андрея закри лицето си с ръце. Безименният пръст на лявата й ръка все още беше без пръстен. Тя захълца.

Госпожа Гимбъл се спусна като фурия по стълбите.

— Престани с този глупав плач! — сопна й се тя. — Господин Куин, настоявам за обяснение.

— Просто помолих дъщеря ви да ми покаже годежния си пръстен, госпожо Гимбъл — рече Елъри търпеливо.

— Андрея — изхриптя Джоунс, — ако си ме забъркала в някоя каша…

— Андрея — рече госпожа Гимбъл. — Какво има?

Лицето й бе посивяло и състарено.

Финч се спусна по стълбите. Изглеждаше разтревожен.

— О — хълцаше Андрея. — Всички ли сте против мен? Не виждате ли, че аз… аз?…

— Щом дъщеря ми не иска да отговаря на глупавите ви въпроси, Господин Куин, няма да отговаря — рече госпожа Гимбъл студено. — Не разбирам какво целите, но ми е ясно, че защитавате скъпоценната сестричка на онзи противен младеж от Филаделфия. Вие не работите за нас. Знаете, че тя е убийцата!