Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Ако се интересувате от завещанието му — изсумтя адвокатът, — ще ви кажа, че оставя всичко на Джесика Бордън Гимбъл. Но тъй като на практика не оставя нищо друго, освен дългове и застраховката си, при създадените обстоятелства това звучи по-скоро като подигравка.

Елъри кимна:

— Между другото, сенаторе, вие знаехте ли нещо за решението на Гимбъл да промени облагодетелствуваното лице?

— Абсолютно нищо. Какъв идиот!

— А вие, господин Джоунс?

— Аз? — Младежът вдигна вежди. — Че откъде да знам? Не бяхме, така да се каже, близки.

— А, значи бъдещият ви тъст не е бил особено разположен към вас, господин Джоунс, или просто не сте имали общ език?

— Моля ви — рече уморено Андрея. — Какъв е смисълът да разискваме това сега, господин Куин? Във всеки случай Джо нямаше отношение към въпроса.

— Ясно. — Елъри стана. — Разбирате, Финч, че ако приема предложението ви, не трябва да има никакви спънки в работата ми.

— Това се разбира само по себе си.

Елъри си взе бастуна.

— Ще ви уведомя за решението си след ден-два, когато науча повече факти от Трентън. Довиждане.

В петък привечер Елъри влезе във величествената сграда на Парк Авеню, изкачи се на единадесетия етаж и позвъни на вратата с табелка „Бордън-Гимбъл“. Навън вече се смрачаваше. Мъж с рибешко лице и фрак го покани тържествено в гостната на мезонета. Докато чакаше да го приемат, Елъри се разхождаше и разглеждаше картините и стилната мебел, и от скука се питаше кой бе заплатил окръжаващото го великолепие. „Наемът за самия апартамент възлиза на двадесет-тридесет хиляди годишно“ — прецени той. А за мебелировката сигурно бе отишло шестцифрено число, ако се съдеше по салона, в който се намираше. В цялата подредба личеше по-скоро вкусът на стария Джаспър Бордън, отколкото на изтънчения романтичен господин, когото бе видял върху мраморната маса в моргата предния ден.

Мъжът с рибешката физиономия го въведе безшумно в сумрачен хол с приглушено осветление и кадифени пердета, в средата на който седеше огромен старец в инвалидна количка, като умиращ крал на трона си. Милосърдна сестра с неумолим поглед стоеше на стража зад него. Старецът носеше колосана яка, широка вратовръзка и брокатен халат, а на разкривената му дясна ръка проблясваше тежък пръстен с печат. „Колко е запазен за своите осемдесет години“ — помисли си Елъри, докато не забеляза странната скованост на лявата страна на стареца. Мускулите от лявата половина на лицето му не помръдваха и дори лявото му око се бе втренчило напред, без да мига, докато дясното се въртеше. Мощният му торс сякаш бе сглобен от две тела — едното живо, другото мъртво.

— Как сте, господин Куин? — произнесе старецът с дрезгав, басов глас, размърдвайки само едната страна на устата си. — Моля да ме извините, че не ставам да ви посрещна. Разрешете също да ви благодаря за любезното обаждане в събота вечер. На какво дължа удоволствието от вашето посещение?

В сумрачната стая цареше почти гробовна застоялост. Този човек бе вече с единия крак в гроба. Кобалтовите кръгове около очите му бяха огромни и мъртвешки. Но като изучаваше суровите черти на това лице с цвят на спечена пръст, мощната волева брада и хищния нос, на Елъри му хрумна, че старият Джаспър Бордън все още е сила, с която всички трябва да се съобразяват. Единственото здраво око на стареца, което се въртеше ожесточено насреща му, го караше да се чувствува като пред земетресение.

— Благодаря ви, че ме приехте, господин Бордън — рече бързо той. — Няма да губя времето ви с досадни вежливости. Знаете естеството на интереса ми към гибелта на зет ви, нали?

— Чух за вас, сър.

— Но госпожа Гимбъл?…

— Моята дъщеря ми каза всичко.

Елъри млъкна.

— Господин Бордън — рече най-сетне той, — истината е странно нещо. Тя не може да бъде отречена, човек може само да ускори неизбежното й възтържествуване. След като сте чули за мен, не е необходимо да ви уверявам, че интересът ми към подобни трагедии е чисто професионален. Бихте ли отговорили на въпросите ми?

Хлътналото подвижно око застина.

— Нали разбирате, господин Куин, какво означава това за мен, за името ми и за семейството ми?

— Напълно.

Старецът млъкна. После каза:

— Какво ви интересува?

— Интересува ме кога за пръв път научихте, че зет ви води двойствен живот.

— В събота вечер.

— И не сте чували за Джоузеф Уилсън… нито за човека, нито за името?

Масивната глава бавно се поклати.

— Доколкото знам, вие сте причина зет ви да се застрахова за един милион долара?