Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Моля ви, моля ви — намеси се припряно Полинджър. — Нека запазим спокойствие. Носите ли брачното свидетелство на сестра си, господин Ейнджъл?

Без да сваля втренчения си поглед от полицая, Бил хвърли документа на бюрото.

— Хмм — рече Полинджър. — Вече проверихме гражданските регистри на Филаделфия. Няма и съмнение. Оженил се е за Люси Ейнджъл две години преди брака с госпожа Бордън. Голяма каша.

Бил грабна свидетелството и го прибра.

— Имате право, голяма каша е… но в казана ври сестра ми!

— Никой не…

— Освен това искаме да ни предадете тялото. Той бе съпруг на Люси и наше законно право е да го погребем. По този въпрос няма да спорим изобщо. Утре ще извадя съдебното решение. Няма съдия и този щат, който да не присъди погребалното право на Люси предвид датата на бракосъчетанието.

— Слушайте, Ейнджъл — рече разтревожено Полинджър. — Има ли смисъл да им го натяквате? Тези нюйоркчани са доста влиятелни, а той все пак бе Джоузеф Гимбъл. По право…

— Право ли? — рече мрачно Бил. — А кой мисли за правата на сестра ми? Нима с един замах можете да заличите десет години от живота на една жена? Да не мислите, че се страхувам от тази глутница само защото имат обществено положение и пари? Да вървят по дяволите! — и той изскочи от стаята разгневен. Тримата мъже запазиха мълчание, докато трополенето на стъпките му по стълбата не заглъхна.

— Нали ви казах — подхвърли Елъри, — че Бил Ейнджъл е достоен мъж! А не подценявайте и способностите му като адвокат.

— Чакайте, какво искате да кажете? — сопна се прокурорът.

Елъри си взе шапката.

— Ако изопачим малко Цицерон: „Благоразумието е познание за нещата, които да отбягваме, както и за тези, към които да се стремим.“ Пазете се от Мартенските иди… Оревоар.

В понеделник сутринта, в девет и половина, Елъри се яви в административната кантора на застрахователната компания „Нашънъл“ на Медисън Авеню в Ню Йорк. Той бе в елегантен маслиненозелен габардинен костюм и панамена шапка. Цяла неделя бе стоял затворен в своя дом, размишлявайки върху случая, прекъсван от кулинарните приношения на прислужника Джуна и подигравателните забележки на баща си — полицейски инспектор. Въпреки ведро зеления костюм настроението му съвсем не бе пролетно.

В приемната с надпис „Административен вицепрезидент“ пъргава млада жена с усмивка като реклама на паста за зъби взе визитката му и вдигна вежди.

— Господин Финч не ви очакваше толкова рано, господин Куин. Още не е пристигнал. Уговорката ви не беше ли за десет?

— И да е била, не съм уведомен. Ще почакам. Имате ли представа за какво ме вика безценният господин Финч?

— На всеки друг ще отговоря „не“ — усмихна се тя. — Но след като сте детектив, мисля, че няма смисъл да се преструвам. Вчера следобед господин Финч ми се обади по телефона вкъщи и ми каза всичко. Става дума за онова ужасно убийство в Трентън. Доколкото знам, и госпожа Гимбъл трябва да дойде. Бихте ли изчакали в кабинета на господин Финч?

Елъри я последва в разкошен кабинет, издържан в синьо и слонова кост, който приличаше на филмов декор.

— Напоследък се въртя все в златен кръг — отбеляза той. — Метафорично казано, а не буквално, госпожице Закари. Нали така ви е името?

— Как разбрахте? Седнете, господин Куин. — Тя отиде до огромното бюро и донесе кутия. — Цигара?

— Не, благодаря. — Елъри потъна в синьото кожено кресло — Ще запаля лулата си.

— Може би ще опитате тютюна на господин Финч?

— На тази покана никой закоравял пушач на лула не би устоял.

Младата жена му донесе голяма стъкленица от бюрото и той си натъпка лулата.

— Ммм, не е лош. Дори напротив. Какъв е?

— О, не знам. Не разбирам от такива неща. Специална смес, чуждестранна, доставя го Пиер от Пето Авеню. Да наредя ли да ви изпратят от него?

— О, но моля ви…

— Господин Финч няма да има нищо против. Правила съм го и друг път… О, добро утро, господин Финч. — Младата жена пак се усмихна и излезе.

— Подранили сте, както виждам — рече Финч, докато се ръкуваха. — Уви, с всеки час тази работа става все по-неприятна. Видяхте ли сутрешната преса?

— Обичайното словоблудство. — Елъри направи гримаса.

— Ужасно! Високият мъж остави шапката и бастуна си, седна, порови из пощата и запали цигара. Изведнъж вдигна очи: — Вижте, Куин, няма смисъл да говорим със заобикалки. Вчера сутринта разговарях с Хатауей и някои от директорите. Стигнахме до извода, че компанията ще трябва да предприеме нещо.