Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Вече не знам какво да мисля. Но сигурно имаш право.

— Ами онзи обемист плик, който ти е оставил в петък. Не ти ли мина през ума, че осемте полици може да са в него?

— Мина ми.

— Е, не е нужно да си гений, за да се сетиш…

— Госпожо Уилсън — рече грубо Де Джонг. — Я ме погледнете.

Люси се подчини като хипнотизирана. Объркването, болката, шокът още не бяха изчезнали от миловидното й лице.

— Не ми харесва тонът ти, Де Джонг — изръмжа Бил.

— Много ти здраве тогава. Госпожо Уилсън, знаехте ли, че Гимбъл е бил застрахован?

— Аз? — заекна тя. — Да съм знаела? Не, честно, не знаех… че Джо е застрахован. Сигурна съм, че не беше. Веднъж го попитах защо и той ми рече, че нямал вяра в подобни неща.

— Това, разбира се, не е истината — подчерта Елъри. Една застраховка е означавала медицински прегледи, подписване на документи, а човекът, живеещ в непрекъснат страх, да не би да разкрият двойния му живот, е избягвал да се подписва. Това обяснява защо не е имал чекова книжка — минимален риск, но той сигурно е живеел в постоянен страх да не разкрият заблудата. Осмелявам се да твърдя, че даже е писал колкото се може по-малко.

— Не само сте знаели, че е бил застрахован, госпожо Уилсън — озъби се Де Джонг, хвърляйки кръвнишки погледи на Елъри, — но май вие сте го принудили да прехвърли застраховката си от госпожа Гимбъл на вас, нали?

— Де Джонг! — предупреди го Бил и пристъпи напред.

— Я да мълчиш!

Тримата нюйоркчани бяха замръзнали. Внезапно нещо заплашително нахлу в мизерната стаичка. Лицето на Де Джонг почервеня, вените на слепоочията му се издуха.

— Не разбирам какво искате да кажете — прошепна Люси. — Обясних ви — не съм и предполагала, че Джо Уилсън може да е друг човек. Откъде можех да знам за тази дама?

Де Джонг се подсмихна и иронично присви ноздри. После пристъпи до страничната врата, отвори я и повика някого с пръст. Дребният мургав човек, който доведе Люси, влезе и леко примига на светлината.

— Селърс, повтори, за да чуят тези мили хора, какво направи снощи, като стигна до къщата на госпожа Уилсън във Филаделфия?

— Ами намерих къщата, слязох от колата и позвъних — каза детективът уморено. — Никой не отвори. Къщата беше тъмна. Еднофамилна къща, нали така. Почаках малко на верандата, после реших да се поогледам. Задната врата бе заключена, мазето също. Надзърнах около гаража. Портите — затворени. Желязната скоба на вратата бе ръждясала и счупена, катинар изобщо нямаше. Отворих портата и запалих лампата. Гаражът бе празен. Затворих пак и се върнах на верандата да изчакам госпожа Уилсън…

— Достатъчно, Селърс — рече Де Джонг и мургавият мъж излезе. — Е, госпожо Уилсън, не сте били на кино с кола. Сама казахте, че сте взели тролея. Тогава къде е била колата ви?

— Колата ми? — повтори плахо Люси. — Ами това не е възможно. Той… сигурно е сбъркал гаража. Вчера следобед излязох малко да покарам и се върнах в дъжда, вкарах колата в гаража и затворих. Там беше. Там трябва да е.

— Щом Селърс казва, че я няма — няма я. Не знаете какво е станало с нея, така ли, госпожо Уилсън?

— Нали ви казах…

Марката и годината на производството?

— Нито дума повече, Лу — каза спокойно Бил. Той пристъпи напред, застана гърди в гърди с едрия полицай и за миг двамата се гледаха свирепо в очите. — Де Джонг, какво намекваш с проклетите си заядливи въпроси, а? Забранявам на сестра ми да каже и дума повече!

Де Джонг го преценяваше мълчаливо, после се усмихна накриво.

— Успокой топката, Ейнджъл. Това е обичайната процедура. Никого не обвинявам. Просто се опитвам да си изясня фактите.

— Похвално — каза Бил и рязко се извърна към Люси. — Хайде, Лу, да се махаме оттук. Елъри, съжалявам, но този тип е непоносим. Ще се видим утре в Трентън… ако останеш.

— Ще остана — рече Елъри.

Бил помогна на Люси да облече палтото си и после я поведе като дете към вратата.

— Почакайте за момент, моля ви — рече Андрея Гимбъл.

Бил се закова на място и ушите му пламнаха. Люси погледна момичето в хермелина със замаяно любопитство, сякаш я виждаше за пръв път. Андрея пристъпи до нея и взе пухкавата й мека ръка.

— Искам да знаете — каза категорично тя, като избягваше погледа на Бил, — че ужасно съжалявам за… всичко. Не сме чудовища, наистина не сме. Моля ви, простете ни, ако сме… ако сме казали нещо обидно. Вие сте много смела и нещастна жена.

— О, благодаря ви — измърмори Люси. Очите и се изпълниха със сълзи, тя се обърна и побягна навън.