Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Люси седеше кротко, тиха като смъртта.

— Тъй да бъде — рече бавно Финч. Мускулчетата на масивната му челюст играеха. — Щом сме в положение на война, и аз имам един коз…

— Хей, май взехте да се самозабравяте — обади се с язвителен глас от ъгъла Де Джонг и се ухили невесело. — Щом ще се обиждаме, ще обърна другата страна. Мърфи, записа ли всичко? — Детективът на прага кимна и задъвка молива си. — Ами тогава да въведем някакъв ред — продължи Де Джонг и пристъпи напред. — Пръв си ти, Куин. Мисля, че постъпките ти плачат за обяснение.

Елъри вдигна рамене и прибра лулата си.

— Лицето на този човек не ми даваше мира цялата вечер. После се сетих защо. Преди няколко месеца присъствувах на един банкет и там се запознах и разговарях с един човек, който според мен би могъл да е брат-близнак на въпросния Джо Уилсън, съпругът на Люси. Но събеседникът ми се представи като Джоузеф Кент Гимбъл от Ню Йорк. Когато се сетих за редовното отсъствие на Джоузеф Уилсън от дома му във Филаделфия, налице бе печалната възможност Уилсън и Гимбъл да са едно и също лице. Затова телефонирах в дома на Гимбъл в Ню Йорк.

— Рано или късно и без теб щяхме да се сетим — рече Де Джош недоволно. — Е, и какво?

— Вкъщи беше само Джаспър Бордън, тъстът на Гимбъл. Зададох няколко въпроса и открих, че Гимбъл не се е прибирал от средата на миналата седмица. Знаех, че съм на прав път, и му съобщих какво се е случило. Господин Бордън каза, че семейството му не си е вкъщи, но ще вдигне тревога и веднага ще ги прати тук.

— Бордън ли? — измърмори Де Джонг. — Старата железопътна акула? Защо баща ви не е с вас, госпожо Гимбъл?

Андрея въздъхна:

— Вече няколко години дядо не е мърдал от къщи. След удари през хиляда деветстотин и тридесета година лявата му страна се парализира.

— А вие къде бяхте тази вечер? Къде ви намери старият?

— Мама и аз присъствувахме на благотворителен бал в „Уолдорф“. Бяхме с приятели. Господин Финч, годеникът ми господин Бърк Джоунс от Нюпорт, госпожа…

— Много народ, а? И не сте се разделяли, така ли? — попита Де Джонг.

Кой знае защо, Бил Ейнджъл почувствува, че се изчервява. „Можех да се досетя“ — мислеше си той. Погледна лицето на девойката, после лявата й ръка. Бе свалила пръстена си.

— Ако намеквате, че някой от нас е могъл да се измъкне незабелязано, да дойде тук и да убие Джо Гимбъл, сигурно сте прав, но само на теория — рече Финч ледено. — Ако вече сте приключили с нелепостите, държа да изясня нещо…

— Само попитах. Желязното алиби никому не е навредило, нали така? — подхвърли Де Джонг. — Къде го вашето приятелче, госпожице Гимбъл? Онзи Джоунс?

— Не допусках, че точно Джо е… — Андрея млъкна. Тя отбягваше втренчения поглед на Бил. — Аз… не казах на Бърк. Дядо съобщи на мама по телефона, но ние не повярвахме. Не искам да намесвам Бърк и такова… в…

— Ясно, ясно — рече Де Джонг. — Може да развали годежа. Годеник зарязва годеницата. Вестникарите това и чакат. Е, господин Финч, оплаквахте се, че не ви оставяме да се изповядате. Говорете сега.

— При нормални обстоятелства — отвърна надменно Финч — изобщо не бих отварял дума за това. Но общественото положение ни задължава да защитим репутацията си. Дребнобуржоазната враждебност към богатите, Де Джонг, понякога е дяволски досадна. Да, ще разкрия нещо и се боя, че ще се окаже доста неприятно.

— Говорете по същество! — размърда се Елъри.

— Струва ми се, че не знаете кой съм. Иначе не бих го изтъквал, но се оказва, че е свързано с онова, което имам да съобщя. Виждате ли, аз съм вицепрезидент на застрахователната компания „Нашънъл“.

— Така ли? — рече Де Джонг. Изявлението на Финч явно не му направи впечатление, макар че „Нашънъл“ бе една от най-големите застрахователни компании в света.

— В процеса на работата ми — продължи спокойно Финч — съм имал възможност да застраховам много от приятелите си. Не в качеството на застрахователен агент, разбира се, вече отдавна не съм на това ниво — усмихна се леко той. — Просто се старая всячески да ги улесня. Приятелите ми ме наричат най-високо платеният застрахователен агент в света. Ха, ха!

— Ха, ха — рече кисело Де Джонг. — Е, и какво?

— Сред малцината, чиито застраховки съм изготвил лично, бе Гимбъл. Често се шегувахме по този повод. Забележителен случай. В тридесета година дойде при мен и ме помоли да го застраховам за един милион. Това в никакъв случай не е най-високата застраховка при нас, макар да е единствената, издадена на толкова млад човек. Тогава Гимбъл бе едва на тридесет и три. Годишната му вноска възлезе на чисти двадесет и седем хиляди долара. Както и да е, изготвихме я. Той бе в отлично здраве и застраховката влезе в сила същата година.