Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Андрея! — рече госпожа Гимбъл втрещена и разярена, — как смееш… как можеш…

— Госпожице Гимбъл — рече тихо Бил. Тя вдигна очи към него и за миг погледите им се срещнаха. — Няма да забравя това. — Той се завъртя на пети и последва Люси.

Вратата се тресна и миг по-късно чуха понтиака на Бил да пуфка по посока на Камдън. Имаше нещо предизвикателно в това пуфтене и Де Джонг прежълтя от яд. Запали пура с трепереща ръка.

— Ave atque vale 29 — рече Елъри. — Ти не го харесваш, Де Джонг, но той е достоен за уважение млад човек. И като всички истински мъже става опасен, когато види, че заплашват жена. Госпожице Гимбъл, ще ми позволите ли да ви благодаря от името на моите приятели? А сега разрешете да огледам ръцете ви.

Тя бавно вдигна очи и прошепна:

— Ръцете ми?

Де Джонг измърмори нещо под носа си и излезе с тежка крачка.

— При по-нормални обстоятелства — рече Елъри и хвана китките й — това щеше да е изключително удоволствие. Моята ахилесова пета, госпожице Гимбъл, е невероятната ми слабост към добре поддържаните женски ръце. Вашите, безсмислено е да отбелязвам, са самото съвършенство… Правилно ли разбрах, че сте сгодена и ще се жените?

Той усети как дланите й овлажняват. Меката плът едва-едва потръпна.

— Да. Да.

— Разбира се, това не е моя работа — промърмори Елъри. Но да не би във вашите кръгове да е станало модно бъдещата булка да избягва символа на дадения обет?

Тя не каза нищо. Лицето й бе тъй бледо, че той се уплаши да не припадне. Елъри я съжали и се обърна към майка и:

— Между другото, госпожо Гимбъл, тъй като заговорихте по този въпрос, забелязах, че ръцете на вашия… хм… съпруг нямаха петна от никотин, нито зъбите му са пожълтели. Нямаше тютюн в гънките на джобовете му, а тук липсват и пепелници. Значи наистина не е пушил?

Де Джонг се върна.

— Каква връзка има тая история с пушенето? — изръмжа той.

Светската дама отсече:

— Да, Джоузеф не пушеше. Що за идиотски въпрос!

Тя стана и хвана под ръка високия мъж.

— Може ли да си тръгваме вече? Всичко това…

— Разбира се — изсумтя Де Джонг, — макар че искам да дойде в управлението сутринта. За някои формалности. А и прокурорът, тоест Полинджър, иска да говори с вас.

— Ще дойдем рече Андрея тихо и отново потрепери, като се загърна с наметката си. Под очите й имаше бледи сенки. Крадешком погледна Елъри и бързо извърна очи.

— Няма ли начин да потулим историята с… предходния брак? — настоя Финч. — Поставяме хората в много неловко положение.

Де Джонг сви рамене. Тримата стояха на прага с окаян вид. Острата брадичка на госпожа Гимбъл бе вирната, макар че кльощавите й рамене бяха приведени сякаш под тежък товар. Тръгнаха си в потискащо мълчание.

Никой не пророни дума, докато ревът на двигателя им не отшумя.

— Е, това е положението. Дяволска каша — рече най-сетне Де Джонг.

— Кашите човек сам ги забърква, Де Джонг — забеляза Елъри и посегна за шапката си. — Във всеки случай тази няма равна на себе си. Самият отец Браун 30би ни завидял.

— Кои? — попита разсеяно Де Джонг. — Ти се връщаш в Ню Йорк, нали. Полицаят дори не се опита да прикрие колко му се иска наистина да е така.

— Не. В тази загадка има неща, които плачат за изясняване. Ако се откажа, няма да мога да спя нощем.

— Аха. — Де Джонг се обърна към масата. — Е, тогава лека нощ.

— Лека нощ — рече дружелюбно Елъри. Полицаят прибираше в хартиена кесия чинията от масата заедно със съдържанието й. Широкият му гръб изразяваше сърдита враждебност. Елъри отиде до колата, като си подсвиркваше, и се върна в „Стейси Трент“.

Господин Елъри Куин напусна хотела сутринта с гузно чувство. Меките обятия на леглото му го бяха подвели. Минаваше единадесет.

Центърът на Трентън пустееше под лъчите на утринното слънце. Елъри стигна до ъгъла, сви на изток, пресече улицата и пое по тясна алея с чудноватото име Съдебна. Някъде по средата й се издигаше дълго, ниско триетажно здание, което много приличаше на казарма. Пред него на тротоара стърчеше висок старомоден уличен фенер и квадратна бяла табела съобщаваше с печатни букви:

Елъри сви в най-близкия вход и се озова в тясна, мръсна приемна с олющени стени, дълго писалище и нисък таван. Съседната стая бе претъпкана със зелени железни шкафчета. Всичко изглеждаше захабено и запуснато, във въздуха се носеше киселият мирис на мъжка пот, цялата атмосфера го угнетяваше. Дежурният сержант упъти Елъри към стая 26, където той завари Де Джонг потънал в сериозен разговор с дребен кльощав човечец, чието възбледо лице носеше печата на притворство и лошо храносмилане. На един стол седеше Бил Ейнджъл, разрошен, със зачервени очи, сякаш не бе си лягал цяла нощ.