Марко Ганчев - Сбогом на таласъмите и други приказки

Зарко отключи шкафа, дето прибираше своите работи, и измъкна една голяма черна кожена папка. Баща му получаваше такива папки, когато биваше делегат на някой конгрес. Но върху тая с хубави златни букви бе написано на английски: „Дженерал моторс. Строго секретно. Само за генералния директор“.

Таткото на Зарко захвърли вестника и я разтвори, вече наистина по-уплашен. Пълна бе с чертежи на различни автомобилни части.

— Видиш ли? Твоята организирана престъпност остана с пръст в уста. Аз ги задигнах.

— Зарко, но цялата международна полиция е на крак. Ако ги намерят у дома…

— Ще ги намерят друг път! — затвори Зарко папката, като я тупна самодоволно с длан. Те ги търсят у другите конкурентни фирми. Представям си колко детективи ходят по петите на Хенри Форд младши. Даже и да се усъмнят в някоя социалистическа страна, тя няма да бъде България. Ние не произвеждаме автомобили.

— Добре де, защо ти трябваше на тебе да крадеш чертежите на това велико изобретение? Защо попречи да се извърши преврат в автомобилостроенето? Хиляди човешки живота щяха да се спасят досега при катастрофи — питаше таткото уж сериозно, а в същото време се мъчеше да си припомни телефонния номер на един свой познат лекар-психиатър, за да се посъветва с него относно момчето.

— Как защо? — учуди се Зарко. — Ти не схвана ли опасността още при първите вести за това изобретение?

— Опасност ли? — съвсем се отчая таткото и взе да примъква към себе си телефонния апарат. — Как може да се говори за опасност, моето момче, когато изобретението отстранява именно всяка опасност. При катастрофа абсолютно запазва живота на пътниците. Изпробвано е. Стопроцентова сигурност. В каквото и да се блъсне, при каквато и да било скорост…

— Ами точно това е най-опасното. Притежателите на тия скъпи коли ще почнат да се блъскат в останалите с каквато си искат скорост и хич няма да ги е еня. Представяш ли си какво ще стане с нашата?

Таткото спря да тегли към себе си телефона. После го остави на мястото му. Не се обади нито на международната полиция, нито на психиатъра. Стана съучастник на похитителя на изобретението…

Ваканцията свърши. Обаче таласъми какво ти разбират от ваканция. Щом се стъмни, започнаха да хлопат по тавана на бабината Пенина къща. Мислеха, че Панчо пак е долу в стаята. Пак ще се хване уплашен за ръката на баба си Пена. Пак ще попита:

— Бабо, чуваш ли таласъмите?

— Чувам, чедо — ще отвърне през прозявка баба Пена.

— И тримата ли са?

Баба Пена ще се ослуша да различи стъпките им.

— Чакай да видим. Тоя, дето тропа най-силно, но и най-пъргаво, е таласъмът Караконджо.

Панчо ще свие един пръст — значи Караконджо е налице.

— И Мъркот е горе. Той стъпва леко-меко на котешките си лапки. Но от време на време започва да си точи ноктите о гредата. Чуй го, пак захвана да дращи.

Таласъмът сякаш драска не по таванската греда, а по изплашеното Панчово сърчице. Но момчето намира сили да сгъне и второто си пръстче в знак, че и Мъркот е преброен за тая вечер.

С другата си ръка Панчо дръпва баба си Пена:

— Ами Дългата опашка там ли е?

— Него най-мъчно го разпознавам — звучно се прозява вече баба Пена. — Хайде, заспивай. Малко ли ти са два таласъма.

— Бабо, недей заспива, страх ме е — моли я Панчо.

Баба Пена прави последни усилия да се ослуша към тавана.

— Пристигна и Дългата опашка. Чух го как прошумоля. Най-напред помислих, че е вятърът в мушмулата, но то било таласъм. Чуй го сега откъм тавана.

Панчо забравя да свие третия пръст, а хваща баба си с две ръце. Това е знак, че вечерната проверка на таласъмите е завършила и всички са се оказали по местата си.

Хем го е страх Панчо, хем нещо сладостно го кара да разпитва за таласъмите. Слуша тропота им на тавана. Представя си как светят очите им в тъмното. И се радва, че самият той е на толкова сигурно място. Замайват го топлината на леглото и равномерното вече дишане на близък човек. Тропотът на призраците постепенно се превръща в някаква вълшебна музика. Не като от неговата цигулка.

Споменът за цигулката прекъсва вълшебството, но само за миг. Приказната музика зазвучава отново. Нотите не могат да правят такава музика. Тропотът на таласъмите е нейният ритъм. Свирнята на щурците отвън — нейна мелодия. Вятърът в мушмулата, славеите в липата, лунният блясък, далечната свирка на локомотив, близкото излайване на куче, шумоленето на завивката, с която баба Пена го загръща вече насън — всичко това се слива ведно гальовно звънче, което вече се отдалечава, но му кима да не тъгува, защото пак ще се върне. А то ще рече, че Панчо вече е заспал.