Дъглас Адамс: Сбогом и благодаря за рибата

Далеч, в некартографираните задънени пространства на западналия край на Западния спирален ръкав на Галактиката, се намира малко, незабелязвано от никой жълто слънце.

Около него, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля в орбита една съвсем невзрачна синьо-зелена планета, чиито произлезли от маймуни форми на живот са толкова изумително примитивни, че още смятат електронните часовници за добра идея.

Тази планета има — или имаше — един проблем, който е следният — повечето от хората живеещи на нея бяха нещастни през повечето време.

Предлагаха се много решения на проблема, но в голямата си част те бяха свързани с движението на едни малки зелени хартийки, което е странно, защото в края на краищата не хартийките бяха нещастни. И така, проблемът си остана — много хора бяха зли и повечето от тях нещастни — дори и тези с часовниците.

Убеждаваха се все повече, че по принцип са направили огромна грешка като са слезли от дърветата. Някои дори казваха, че и качването на дърветата е бил лош ход и никой не е трябвало въобще да излиза от океаните.

И тогава, един четвъртък, почти две хиляди години след като един човек бил закован за някакво дърво, защото казал колко хубаво би било, за разнообразие, да се държиш добре с хората, едно момиче, седнало само в малко кафене в Рикмансуърт, внезапно разбрало какво не е било наред през цялото това време и най-накрая узнало как светът може да стане добро и щастливо място. Този път това била истината, това щяло да свърши работа, без никой да биде приковаван за каквото и да било.

За жалост, обаче, преди да успее да намери телефон, за да разкаже на някого, Земята била неочаквано разрушена, за да се отвори място за нова хиперпространствена магистрала, и така идеята, изглежда, била загубена завинаги.

Ето историята на момичето.

Тази вечер се стъмни рано, което е нормално за това време на годината. Беше студено и ветровито, което също е нормално.

Започна да вали, което е особено нормално!

Приземи се космически кораб, което не е.

Наоколо нямаше никой, който да го види, освен някакви глупави четириноги, които нямаха никаква представа как да тълкуват факта, дали изобщо трябва да го тълкуват, да го ядат ли, що ли? Ето защо те постъпиха така, както постъпват с всичко, а именно, побягнаха и се опитаха да се скрият едно под друго — номер, който никога не успяваше.

Той се плъзна надолу през облаците, очевидно закрепен на един-единствен лъч светлина.

От разстояние едва ли би могъл да се забележи през светкавиците и буреносните облаци, но видян отблизо, притежаваше необичайна красота — сив кораб с елегантно изваяна форма — съвсем малък.

Естествено, човек няма никаква представа какви ще се окажат размера и формата на разните видове, но ако вземем данните от доклада за последното Средногалактическо преброяване за нещо като точен наръчник по средностатистически величини, би могло да се предположи, че в кораба има около шест същества и предположението би било вярно.

Дори и без доклада бихте се досетили. Той, както повечето подобни доклади струваше ужасно много пари и не казваше никому нищо, което той не знае и без това, освен че всеки индивид в Галактиката има 2.4 крака и притежава хиена. Тъй като това очевидно не е вярно, цялата работа трябваше да се хвърли на боклука.

Корабът се плъзна тихо през дъжда и слабото му маневрено осветление го обви в елегантни дъги. Той жужеше много тихо и това жужене постепенно ставаше все по-силно и по-дълбоко с приближаването му до земята, докато при височина шест инча се превърна в тежко боботене.

Накрая се спусна и настъпи тишина.

Отвори се люк. Спусна се малка стълбичка.

В отвора се появи светлина — ярка светлина, струяща навън в мократа нощ — а вътре се задвижиха сенки.

В светлината се появи висока фигура, огледа се наоколо, потрепери болезнено и бързо се спусна по стълбата с голяма пазарска чанта в ръка.

Фигурата се обърна и предаде неочаквана вълна назад към кораба. Дъждът вече се процеждаше през косата й.