Дъглас Адамс: Пътеводител на галактическия стопаджия

Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.

Около това слънце, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля една съвсем незначителна, малка синьозелена планета, чиито обитатели — произлезли от маймуната форми на живот — са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.

Тази планета има — или по-точно имаше един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха до движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно, защото, общо взето, тези малки зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.

И така, проблемът си оставаше нерешен — много хора се чувстваха зле, а повечето от тях — отвратително, включително и онези с електронните часовници.

Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.

Но ето че един ден — беше четвъртък — близо две хиляди години след като един човек бил прикован за някакво дърво заради това, че разправял колко хубаво би било, ако започнем ей тъй, за разнообразие, да бъдем добри един към друг — едно момиче, седнало само в малък ресторант в Рикмънзауърт, се сети каква е причината за всички досегашни нещастия на човечеството и прозря как светът може да стане по-добър и щастлив. Този път не можеше да има грешка, нещата непременно щяха да се оправят и повече никой за нищо нямаше да бъде приковаван.

За жалост обаче, преди момичето да успее да се добере до телефон, за да сподели с някого идеята си, се случи едно ужасно и глупаво нещастие и тя безвъзвратно пропадна.

Но това тук не е разказ за нея.

Това е разказ за онова ужасно и глупаво нещастие и някои от неговите последици.

Този разказ е и за една книга, една книга, наречена ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ — книга, която не е писана и никога не е издавана на Земята и за която до деня на ужасното нещастие ни един земен жител не бе нито чувал, нито пък я бе виждал.

И все пак това бе една наистина забележителна книга.

Всъщност навярно най-забележителната книга, излязла някога от великата издателска корпорация на Малката мечка — но и за нея ни един земен жител никога не бе чувал.

Това е не само една наистина забележителна книга, тя се радва и на голям успех — по-популярна е от КНИГА ЗА ВСЕКИ НЕБЕСЕН ДОМ. по-търсена от КАКВО ДА ПРАВИМ ПРИ НУЛЕВА ГРАВИТАЦИЯ — НОВИ ПЕТДЕСЕТ И ТРИ СЪВЕТА, и е по-нашумяла от Уулон-Колъфидовия знаменит философски труд в три тома: В КАКВО СБЪРКА БОГ; ЗА НЯКОИ ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ГРЕШКИ НА БОГ; ВСЪЩНОСТ ЩО ЗА ЛИЧНОСТ Е БОГ?

В много от по-напредничавите цивилизации от Външния Източен край на Галактиката ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ вече е изместил великата ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА като настолна съкровищница на целокупното знание и мъдрост, защото въпреки големите пропуски и многобройните съмнителни — или поне крайно неточни — сведения той превъзхожда по-стария и по-традиционен труд в две важни отношения.

Първо, той е малко по-евтин; и, второ, на корицата му с големи приветливи букви са изписани думите БЕЗ ПАНИКА.

Но разказът за този ужасен и глупав четвъртък, разказът за необикновените последици от него и разказът за неразривната връзка между тези последици и гореспоменатата книга започва твърде обикновено.

Започва с една къща.

Къщата се намираше на малко възвишение в самия край на селото. Издигаше се съвсем самотна и от нея се откриваше красив изглед към ширналите се нивя на Югозападна Англия. В никакъв случай не бе някаква забележителна къща — на около тридесет години, нисичка, квадратеста, с четири прозореца отпред, тъй размерени и симетрично разположени, че успяваха по един съвършен по своему начин да не радват окото.

Единственият човек, за когото къщата имаше някакво по-особено значение, бе Артър Дент — и то само защото самият той живееше в нея. Живееше там от около три години, откак напусна Лондон, който го правеше нервен и раздразнителен. Той също бе на около трийсет години, висок, тъмнокос и все нещо го безпокоеше. А най-много го безпокоеше това, че хората постоянно го питаха защо има неспокоен вид. Работеше в местното радио и непрекъснато разправяше на приятелите си, че това е много по-интересно, отколкото вероятно си мислят. Така си и беше — повечето му приятели работеха в рекламата.