Дъглас Адамс: Сбогом, и благодарим за рибките

Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван западен клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележимо слънце.

Около това слънце на разстояние приблизително около деветдесет и два милиона мили обикаля една съвсем незначителна малка синьозелена планета, чиито обитатели — произлезли от маймуната форми на живот — са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.

Тази планета има — или по-точно имаше — един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувствуваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха за движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно, защото общо взето, тези малки зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.

И така, проблемът си оставаше нерешен — много хора се чувсвтуваха зле, а повечето от тях — отвратително, включително и онези с електронните часовници.

Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.

Но ето че един ден — беше четвъртък — близо две хиляди години след като един човек бил прикован към някакво дърво заради това, че разправял колко хубаво би било, ако започнем ей тъй, за разнообразие, да бъдем добри един към друг — едно момиче, седящо само в един малък ресторант в Рикмънзаурт, се сети каква е причината за всички досегашни нещастия на човечеството и прозря как светът може да стане по-добър и по-щастлив. Този път не можеше да има грешка, нещата непременно щяха да се оправят и повече никой за нищо нямаше да бъде приковаван.

За жалост обаче, преди момичето да успее да се добере до телефон, за да сподели с някого идеята си, се случи едно ужасно и глупаво нещастие и тя безвъзвратно пропадна.

Това тук е разказ за нея.

Тази вечер се мръкна рано, което беше нормално за това годишно време. Беше студено и ветровито, което също беше нормално.

Започна да вали, което беше особено нормално.

Приземи се един космически кораб, което вече не беше нормално.

Наоколо нямаше никой, който да го види, освен няколко изключително глупави четириноги, които нямаха ни най-малка представа какво да правят или дали са определени да направят нещо с него, или да го изядат или нещо друго. Така че те направиха това, което правеха с всички неща, и избягаха от него, като се опитаха да се скрият едно под друго, което никога не се получаваше.

Той се плъзна през облаците, като видимо балансираше на един самотен светлинен лъч.

Отдалече никой не би го забелязал през светкавиците и гръмоносните облаци, но погледнат отблизо, беше странно красив сив кораб с елегантна форма, сякаш изваян от скулптор — и доста малък.

Разбира се, никой никога нямаше да има и най-малка представа за размерите и вида на извънземните същества, за които той беше предназначен, но ако някой можеше да си намери последния Средногалактически доклад за броя на населението (който е акуратен справочник за някои статистически данни), вероятно може би щеще да предположи, че корабът е за шест човека и щеше да бъде прав.

Във всеки случай вероятно щеше да се е досетил за това. Докладът за броя на населението, като всички подобни на него проучвания, беше струвал много пари и не казваше на никого нещо, което вече да не е станало известно — освен че всеки човек във Вселената има средно по 2,4 крака и притежава една хиена. Тъй като това явно не е вярно, цялото това нещо трябва евентуално да бъде бракувано.

Корабът спокойно се плъзна надолу през дъжда; мътните опознавателни светлини го обгърнаха със стилни дъги. Той започна да бучи тихичко, като бученето постепенно се усилваше, докато той не достигна земята, и което на височина шест инча се превърна в тежко туптене.

Накрая кацна и утихна.

Един люк се отвори. Разгъна се къса стълбичка.

От отвора бликна светлина — ярка светлина, която проряза влажната нощ, а вътре се раздвижиха някакви сенки.