Дъглас Адамс - Сбогом, и благодарим за рибките

Бурята вече беше напълно стихнала и само някакви гръмотевици се обаждаха иззад по-далечните хълмове, като човек, казващ „И друго нещо…“ двадесет минути след като е забравил основното.

Въздухът сега беше по-чист, а нощта студена. Звуците се чуваха доста добре. Изгубеният човек, треперейки отчаяно, беше стигнал до едно разклонение, където един страничен път завиваше вляво. Срещу отклонението имаше една табела, към която фигурата внезапно се забърза и я изучи с трескаво любопитство, обръщайки се само когато внезапно мина една кола.

И друга кола.

Първата го удостои с пълно незабелязване, втората мина многозначително. Един Форд Кортина мина и шофьорът му настъпи спирачките.

Навеждайки се с изненада, фигурата притисна чантата към гръдния си кош и се затича към колата, но в последния момент Кортината изсвири с гуми и препусна по пътя си доста игриво.

Човекът бавно стигна до табелата и застана там изгубен и отритнат.

Случи се така, че на следващия ден шофьорът на Кортината отиде в болницата, за да му оперират апендисита, но само вследствие на една забавна размяна хирургът му ампутира крака по погрешка и преди да може да бъде опериран, апендиситът му причини развлекателно сериозен случай на перитонит, и справедливостта беше спазена по свой начин.

Той продължи да се влачи.

Един Сааб спря до него.

Прозорецът му се смъкна и един дружелюбен глас попита: — Идваш ли?

Фигурата се обърна към него, спря и сграбчи дръжката на вратата.

Фигурата, колата и дръжката на вратата и се намираха на една планета, наречена Земя — един свят, цялата статия за който в ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ съдържаше двете думи „Почти безобидна“.

Човекът, който написа тази статия, се казваше Форд Префект, и точно в този момент беше далеч от безобидната планета, седейки в един далеч не безобиден бар и безгрижно си причиняваше неприятности.

Дали беше защото беше пиян, болен, или самоубийствено луд — това нямаше значение за страничния наблюдател, но нямаше случайни наблюдатели в бар „Старото розово куче“ в долната Южна страна в Хан Долд Сити, защото това не беше място, на което можеш да си позволиш да правиш случайни неща, ако искаш да останеш жив. Всякакви наблюдатели на това място биха били храчещи наблюдатели, тежко въоръжени, с болезнено пулсиране в главите им, което ги караше да правят луди неща, когато наблюдават неща, които не им харесват.

Един от тези гадни мълчаливци се беше изсипал на мястото, някакъв ракетно-изпаднал мълчаливец.

Дори злонравната птица, кацнала на една пръчка на бара, спря да крещи имената и адресите на местните наемни убийци, което беше безплатна ускуга.

Всички погледи се насочиха към Форд Префект. Някои от тях бяха на стъбла.

Особеният начин, по който той обмислено беше избрал да хвърля зарчета срещу смъртта днес, беше като се опитваше да си плати сметката за пиенето (с размер на малък бюджет на отбранително министерство) с кредитна карта „Америкън Експрес“, която не се приемаше никъде в познатата Вселена.

— За какво се тревожите? — попита той с насърчителна нотка в гласа си. — Датата на изтичане на валидността? Приятели, чували ли сте някога за Неотносителността? Има цели нови области от физиката, които могат да се погрижат за това нещо. Времеразпространителни ефекти, темпорални отношения…

— Не се тревожим за датата на изтичане на валидността — каза мъжът, към когото бяха адресирани тези забележки, който беше опасен барман в опасен град. Гласът му беше мек, нисък и мъркащ, произведен като от отваряне на силоз на междуконтинентална балистична ракета. Една ръка, приличаща на парче месо, леко почука по бара, като направи малка вдлъбнатина.

— Добре де, добре тогава — каза Форд, събирайки чантата си, като се приготви да си отиде.

Почукващият пръст се протегна и леко се стовари върху рамото на Форд. Това му попречи да си отиде.

Въпреки че пръстът беше прикрепен към китка, подобна на плоча, а китката беше прикрепена към ръка, подобна на боздуган, ръката не беше прикрепена към нищо, освен към метафоричното чувство, че е прикрепена чрез свирепа кучешка вярност към бара, който беше дом за нея. Преди това тя си принадлежеше на първоначалния собственик на бара, който на смъртното си легло внезапно я завеща на медицинската наука. Медицинската наука реши, че ръката не и харесва, и я завеща направо на бар „Старото розово куче“.

Новият барман не вярваше в свръхестествени сили и полтъргайсти, или в нещо подобно, той просто знаеше, че може да има полезен съюзник. Ръката беше инсталирана на бара. Приемаше поръчки, сервираше питиета, убийствено се разправяше с хората, които се държаха така, като че ли искат да бъдат убити. Форд Префект седеше неподвижно.