Дъглас Адамс: Животът, Вселената и всичко останало

В едно обикновено утро вик на ужас беше звука, с който Артър Дент се събуди и внезапно си спомни къде всъщност беше.

Не беше само от това, че пещерата беше студена, не беше само от това, че беше влажна и смърдяща. Беше от това, че пещерата се намираше по средата на Излингтън и нямаше да има автобус през следващите два милиона години.

Времето е най-лошото място, да кажем, в което можеш да се изгубиш, и Артър Дент можеше да го удостовери, доста поизгубен и в пространството, и във времето. Загубването в пространството най-малкото те кара да се чувствуваш зает.

Той беше загазил, намирайки се на предисторическата Земя, вследствие на сложна последователност от събития, които го свариха напълно неподготвен и го захвърлиха в особени райони на Галактиката, за чието съществуване не беше и подозирал, и макар че животът му сега беше много много много спокоен, той все още се чувствуваше изнервен.

Той не се беше радвал от пет години.

Тъй като не беше виждал никого отпреди четири години, когато си правеха компания с Форд Префект, не се беше чувствувал обиждан през цялото това време.

Освен веднъж.

Това се случи през една пролетна вечер преди две години.

Той се връщаше в пещерата си малко преди здрачаване, когато усети някакви светлини, които мигаха тайнствено през облаците. Той се обърна и се взря в тях с внезапно появила се в сърцето му надежда. Бягство. Изход. Освобождение. Несбъдваемата мечта на корабокрушенеца — кораб.

Докато гледаше и се взираше с вълнение и учудване, дълъг сребрист кораб се спусна през топлия вечерен въздух, тихо, безшумно, дългите му опори се разгънаха с леки технологично балетни движения.

Той леко допря земята, и малкото шум, породил се от това действие, замря веднага, като че ли беше приспан от вечерното спокойствие.

Една рампа се разгъна отвътре.

Навън бликна светлина.

Един висок силует се появи от люка. Той слезе по рампата и застана пред Артър.

— Ти си глупак, Дент — каза той простичко.

Беше извънземен, много извънземен. Имаше особен извънземен ръст, особена извънземна сплескана глава, особено присвити малки извънземни очи, беше екстравагантно обвит със златни въжета с особен извънземен дизайн, и имаше бледа сивозелена извънземна кожа, която повечето сивозелени лица могат да придобият само с помощта на много упражнение и много скъп сапун.

Артър се извърна към него.

Той се втренчи право в него.

Първоначалното Артърово чувство на надежда и трепет мигновено беше заменено от учудване, и всичките му мисли поведоха битка за спечелване на гласните му струни, които да използуват в този момент.

— Хммм? — каза той.

— Б… б… б… ъх — прибави той.

— Р… ра… ох… кой? — смогна да каже накрая и изпадна в откровена тишина. Той чувствуваше ефекта от това да не говориш нищо с никого, откакто се помниш.

Извънземното създание се намръщи за момент и погледна в нещо, което би трябвало да бъде някакъв вид папка, което държеше в своята тънка вретеновидна извънземна ръка.

— Артър Дент? — запита то.

Артър безпомощно кимна.

— Артър Филип Дент? — продължи извънземното с ефективно джафкане.

— Хм, хм… да… хм, хм — потвърди Артър.

— Ти си глупак — повтори то, — истински задник.

— Хм…

Създанието си кимна, изписа особен извънземен знак в папката си, и бързо се запъти обратно към кораба си.

— Хм… — каза Артър отчаяно, — хм…

— Не ми го казвай — отряза го извънземното, след което се качи по рампата, мина през люка и изчезна в кораба. Корабът се затвори и започна да издава нисък пулсиращ звук.

— Хм, хей! — изкрещя Артър, и побягна безпомощно към кораба.

— Почакай само една минутка — извика той. — Какво е това? Какво? Почакай!

Корабът се вдигна и като че ли разпръсваше теглото си като було по земята, слд което леко се завъртя. След това странно се понесе нагоре във вечерното небе, мина през облаците, осветявайки ги за малко, и после изчезна, оставяйки Артър, който танцуваше мъничък танц, сам на земята.

— Какво? — изкрещя той. — Какво? Какво? Хей, какво? Върни се и го кажи отново!

Той скача и танцува, докато краката му не се разтрепераха, и крещя, докато белите му дробове не се изпилиха. Така и не получи отговор от никого. Нямаше кой да го чуе или да му говори.

Извънземният кораб вече гърмеше покрай външните граници на атмосферата по своя път към ужасяващата пустота, която разделя едно от друго малкото неща, които се намират във Вселената.