Дъглас Адамс: Животът, Вселената и всичко останало

— Космовид, Тинкпикс, и Домашната мозъчна кутия — каза той й бипна.

— Да има филми, които да съм гледал по-малко от тридесет хиляди пъти?

— Не.

— Хм.

— „Гняв във Космоса“. Гледал си го само тридесет и три хиляди петстотин и седемнадесет пъти.

— Събуди ме за втората част.

Компютърът бипна.

— Спи добре.

Корабът летеше в нощта.

Междувременно на Земята започна да вали проливен дъжд, и Артър Дент седна в пещерата си и прекара една от наистина най-отвратителните вечери през целия си живот, като си мислеше какво можеше да каже на извънземното, и като размазваше мухи по стената, защото те съшо имаха отвратителна вечер.

На другият ден той си направи торба от заешка кожа, защото си помисли, че ще му служи, за да си държи разни неща в нея.

Тази сутрин, две години по-късно, беше сладка и благоуханна, и той излезе от пещерата, която наричаше дом, поне докато не измислеше по-хубаво име, или докато не си намереше друга пещера.

Въпреки че гърлото му го болеше от тазсутрешния вик на ужас, беше в невероятно добро настроение. Той здраво се загърна в своя опърпан шлифер и погледна яркото утро.

Въздухът беше чист и уханен, вятърът леко поклащаше високата трева около пещерата, птиците си чуруликаха взаимно, пеперудите си подхвъркваха весело наоколо, и като че ли цялата природа беше в заговор да бъде толкова прекрасна, колокото вероятно можеше да бъде.

Все пак не само тези пасторални картинки караха Артър да се чувствува толкова бодър. Току-що му беше хрумнала чудесната идея как да се справи с ужасната самотна изолация, с нощните кошмари, с пропадането на всичките му опити за градинарство и с абсолютното безсмислие и безуспешност на своя живот тук, на предисторическата Земя, и тя беше, че той полудява.

Той погледна отново и извади парче от заешки крак, останал от последната му вечеря. Той го подъвка щастливо няколко минути и после реши да обяви своето решение.

Той се изправи и погледна света, квадратиран на полета и хълмове. За да прибави тежест на думите си, той затъкна един заешки кокал в косата си, и разтвори широко ръце.

— Ще полудея — обяви той.

— Хубава идея — каза Форд Префект, слизайки от скалата, на която беше седнал.

Мозъкът на Артър се преобърна. Челюстта му започна да се отпуска.

— Аз също полудявах за малко — каза Форд, — не ми прекъсвай доброто дело.

— Виждаш ли — каза Форд, — …

— Къде беше — го прекъсна Артър, сега, когато главата му престана да пресмята.

— Наоколо — каза Форд, — наоколо и наблизо. — Той се ухили по начин, който трябваше да бъде разглеждан като неразгневен. — Току-що си откачих мозъка от куката за малко. Считам, че ако останалият свят ме желае толкова лош като преди, просто ще ме повика отново. Наистина.

Той извади от своята очукана и разнебитена чанта СубЕта Сенс-О-Матика.

— Най-малко — каза той, — си мисля, че ме повика. Това нещо малко работи. — Той го разтърси. — Ако е фалшива тревога, ще полудея — каза той, — отново.

Артър разтърси глава и седна. Погледна нагоре.

— Мислех, че си мъртъв — простичко каза той.

— Аз също си го мислех по едно време — каза Форд, — и после реших да бъда лимон за две седмици. През цялото това време се забавлявах, като скачах в джин с тоник и излизах обратно.

Артър си прочисти гърлото и опита отново.

— Къде — попита той, — намери…?

— Джин с тоник ли? — попита бързо Форд. — Намерих едно малко езерце, за което си помислих, че е пълно с джин с тоник, и скачах в него. Поне вярвах, че си мисля, че това е джин с тоник.

— Може би — прибави той с хилене, което би накарало нормалните хора да подскачат по дърветата, — само съм си го представял.

Той изчака реакцията на Артър, но Артър знаеше по-добре от това.

— Продължавай — каза той безизразно.

— Въпросът е, виждаш ли — каза Форд, — че няма смисъл да полудяваш с цел да спреш да полудяваш. Трябва просто да спреш и да си запазиш нормалността за по-късно.

— И ти отново си нормален, нали? — попита Артър. — Питам просто за информация.

— Ходих в Африка — каза Форд.

— Да?

— Да.

— На какво приличаше?

— А това твоята пещера ли е? — попита Форд.

— Хм, да — каза Артър. Той се почувствува много странно. След почти четири години тотална изолация беше толкова зарадван и облекчен да види Форд, че още малко и щеше да заплаче. От друга страна, Форд беше личност, която почти веднага може да те ядоса.

— Много е хубава — каза Форд за пещерата на Артър. Трябва да я мразиш.