Дъглас Адамс - Животът, Вселената и всичко останало

Нощното небе над планетата Крикит е най-безинтересната гледка в цялата Вселена.

Беше очарователен и весел ден на Лорд’с, когато Форд и Артър изпаднаха безразборно от пространствено-временната аномалия и се удариха в безупречната настилка доста здраво.

Аплодисментите на тълпата бяха бурни. Не бяха за тях, но те инстинктивно някак си се наведоха, което се оказа полезно, защото една малка тежка червена топка, която тълпата всъщност аплодираше, профуча на някакви си милиметри над главата на Артър. В тълпата един човек припадна.

Те се хвърлиха обратно на земята, която като че ли се завъртя отвратително около тях.

— Какво беше това? — изсъска Артър.

— Нещо червено — изсъска Форд зад него.

— Къде сме?

— Хм, на нещо зелено.

— Очертания — измърмори Артър. — Искам очертания.

Аплодисментите на тълпата бяха бързо заменени от учудени ахкания и несръчното хилене на стотици хора, които все още не са подготвили съзнанието си за мисълта дали да повярват на това, което току-що се видяли или не.

— Това ваше канапе ли е? — попита един глас.

— Какво беше това? — прошепна Форд.

Артър погледна нагоре.

— Нещо синьо — каза той.

— Форма? — попита Форд.

Артър отново погледна.

— Има форма — изсъска той на Форд, със свирепо набръчкано чело, — на нещо като полицай.

Те останаха за малко свити долу, дълбоко начумерени. Образът с форма на нещо като полицай ги потупа по раменете.

— Хей, вие двамата — каза той, — станете да ви видим.

Тези думи оказаха наелектризиращ ефект върху Артър. Той скочи на крака като автор, чуващ телефонен звън, и изстреля серия бързи погледи към панорамата наоколо, която внезапно се материализира в нещо ужасно познато.

— Откъде взехте това нещо? — изкрещя той на образа на полицая.

— Какво казахте? — попита сепнат той.

— Това е игрището за крикет Лорд’с, нали? — изкрещя Артър. — Откъде го намерихте, как го домъкнахте тук? Мисля — добави той, обхващайки челото си с ръце, — че ще е хубаво да се поуспокоя.

Той внезапно клекна пред Форд.

— Полицай е — каза той, — какво ще правим?

Форд сви рамене.

— Какво искаш да правим? — попита той.

— Искам да ми кажеш — каза Артър, — че съм просънувал последните пет години.

Форд отново сви рамене и му направи тази услуга.

— Просънувал си последните пет години — каза той.

Артър се изправи на крака.

— Всичко е наред, полицай — каза той, — сънувал съм през последните пет години. Попитай него — прибави той, сочейки Форд, — той беше с мен. — Казвайки това, той се затътри към ръба на полето, изтупвайки шлифера си. После погледна шлифера си и спря. Вгледа се в него. След това се втурна към полицая.

— А откъде съм взел тези дрехи? — извика той.

Той припадна и легна конвулсивно на земята.

Форд поклати глава.

— Последните му два милиона години бяха лоши — каза той на полицая и те заедно изтеглиха Артър на канапето и го изнесоха от игрището, но бяха само малко затруднени от внезапното изчезване на канапето по пътя.

Реакциите от страна на тълпата бяха много и различни. Повечето от тях не можеха да ги видят и вместо това слушаха радио.

— Да, това е интересен инцидент, Брайън — каза един радиокоментатор на друг. — Не мисля, че е имало мистериозни материализации на игрище откакто, откакто, аз не си спомням дали изобщо е имало — а имало ли е? — това, за което си спомням?

— Еджбастън, 1932?

— А, и какво се случи тогава?

— Е, Питър, мисля че беше Кантър срещу Уилкокс, когато щяха да хвърлят от края, и тогава един от зрителите внезапно побягна точно през игрището.

Получи се пауза, докато Питър осмисли това.

— Д… д… да — каза той, — да, тогава всъщност нямаше нищо мистериозно, нали? Всъщност той не се материализира, нали? Само побягна.

— Да, вярно, но той претендираше да е видял нещо да се материализира на игрището.

— А, наистина ли?

— Да, алигатор, мисля, някакъв си.

— А, а някой друг видя ли го?

— Явно не. И никой не можеше да получи детайлно описание от него, така че само беше проведено най-повърхностно претърсване.

— А какво се случи с мъжа?

— Мисля, че някой му предложи да го изведе оттам и да му даде обяд, но той обясни, че вече се е наобядвал доста добре, така че въпросът беше забравен и Уоруикшир успя да спечели три вратички.

— Така че не е като днешния пример. За всички вас, които се включвате сега, може би ще ви е интересно да чуете, че, хм… двама мъже, двама доста безвкусно облечени мъже, и едно канапе — Честърфилдско, мисля?