Дъглас Адамс: Животът, Вселената и всичко останало

— Да, Честърфилдско.

— Току-що се материализираха тук, в средата на игрището за крикет Лорд’с, но не мисля, че причиниха някакво зло, те бяха много внимателни, и…

— Съжалявам, може ли да прекъсна за момент Питър, и да добавя, че канапето току-що изчезна.

— Така да е. Да, една мистерия по-малко. Така, това определено е за книгата на рекордите. Точно това, което се случва в този драматичен момент от играта, когато Англия се нуждае от двадесет и четири пробега, за да спечели сериите. Мъжете напуснаха игрището, съпровождани от полицай, и мисля, че всички се успокоиха и играта ще бъде подновена.

— А сега, сър — каза полицаят, след като преминаха през любопитната тълпа, и положиха спокойното бездейно тяло на Артър на едно одеяло, — може би ще ми кажете кои сте, откъде идвате, и за какво беше цялата тази малка сцена?

Форд погледна в земята за момент, като че ли се приготвяше за нещо, после погледна напред и прицели погледа си право в полицая, и го зашемети с пълната мощ на всеки инч от шестте хиляди светлинни години, които се простираха между Земята и дома на Форд някъде около Бетелгиус.

— Добре — каза Форд много спокойно. — Ще ти разкажа.

— Да, добре, няма да е необходимо — каза бързо полицаят, — само нека това да не се случва отново.

Той се обърна и се разкара, търсейки някой, които да не е от Бетелгиус. За негово щастие, Земята беше пълна с такива.

Съзнанието на Артър се доближи към тялото му, като че идваше от много далеч, и много неохотно. Той имаше някои лоши спомени в него. Бавно, нервно, то влезе и се установи в обичайното си положение.

Артър седна.

— Къде съм? — попита той.

— Игрище за крикет Лорд’с — каза Форд.

— Чудесно — каза Артър, и съзнанието му отново пристъпи навън за кратка разходка. Тялото му рухна обратно на земята.

Десет минути по-късно, изкривен над чаша чай в палатка за освежителни напитки, цветът започна бавно да се възвръща по измършавялото Артърово лице.

— Как се чувствуваш? — попита Форд.

— В къщи съм си — каза Артър дрезгаво. Той затвори очи и алчно вдъхна парата от своя чай, ако това беше — да, доколкото Артър разбираше — това беше чай, а то си беше.

— В къщи съм си — повтори той, — в къщи, това е Англия, днес е, кошмарът е свършил.

Той отвори очи отново и вдъхна бодро. — Аз съм тук, където ми е мястото — каза той с емоционален шепот.

— Има две неща, които пропуснах, а трябва да ти кажа продължи Форд, хвърляйки един брой на „Гардиън“ на масата.

— В къщи съм си — каза Артър.

— Да — каза Форд. — Първото е — каза той, сочейки датата под заглавието на вестника, — че Земята ще бъде унищожена след два дена.

— В къщи съм си — каза Артър. — Чай — каза той, — крикет — прибави с удоволствие, — окосена трева, дървени пейки, бели ленени жакети, халби бира…

Той бавно започна да фокусира вестника, след което вирна глава на една страна, със странна гримаса.

— Виждал съм го и преди — каза той. Очите му бавно се плъзнаха към датата, по която Форд мързеливо потупваше с пръст. Лицето му замръзна за секунда-две, и после започна да издава онзи ужасно бавен скърцащ звук, който арктическите ледоходи издават предимно през пролетта.

— И другото нещо — каза Форд, — е, че имаш кокал в брадата си. — Той изхвърли чая си.

Извън палатката слънцето огряваше щастливата тълпа. Огряваше бели шапки и червени лица. Огряваше ледени пръчки и ги стапяше. Огряваше сълзите на малките дечица, чиито пръчки току-що се бяха стопили и паднали от клечките си. Огряваше дърветата, проблясваше по въртящи се бухалки за крикет, блещукаше по обекта с необикновена външност, паркиран зад големите екрани, които отзяваха това, което ставаше на терена, и който, изглежда, никой не беше забелязал. Блесна по Форд и Артър, когато те излязоха, примигвайки, от палатката за освежителни напитки, и огледаха ситуацията около себе си.

Артър беше потресен.

— Може би — каза той, — аз бих…

— Не — каза Форд рязко.

— Какво? — попита Артър.

— Не се опитвай да се обадиш на себе си в къщи.

— Откъде пък знаеш…?

Форд сви рамене.

— Но защо пък не? — попита Артър.

— Хора, които говорят със себе си по телефона — каза Форд, — никога не казват нищо полезно за себе си.

— Но…

— Виж — каза Форд. Той взе един въображаем телефон и избра един въображаем номер.

— Ало — каза той във въображаемия микрофон. — Артър Дент ли е? А, ало, да. Артър Дент се обажда. Не затваряйте.

— Той затвори — каза Форд, сви рамене и внимателно постави въображаемия телефон на въображаемата му поставка.