Дъглас Адамс - Животът, Вселената и всичко останало

— Има нещо в мозъка ти, нали? — попита Артър.

— Мисля — каза Форд с тон, който Артър разпозна като тон, който предвещава нещо неразбираемо, — че тук някъде има ПНД.

Той посочи нещо. Любопитно защо. посоката, в която сочеше, не беше същата, в която гледаше. Артър погледна в първата, което значеше към екраните, и в другата, което пък значеше към игрището. После отново сви рамене.

— Какво? — попита той.

— ПНД.

— П…

— …НД.

— И какво е това?

— Проблем на Някой Друг.

— А, добре — каза Артър и се отпусна. Нямаше понятие за какво беше всичко това, но най-малко изглеждаше вече да е свършило. Но не беше.

— Там някъде — каза отново Форд, сочейки към екраните и гледайки към игрището.

— Къде? — попита Артър.

— Там — каза Форд.

— Виждам — каза Артър, който всъщност нищо не виждаше.

— Наистина ли? — попита Форд.

— Какво? — попита Артър.

— Можеш ли да видиш — попита търпеливо Форд, — ПНД-то?

— Мислех, че това беше проблем на някой друг.

— Правилно.

Артър кимна бавно, внимателно, с въздишка, разкриваща много голяма глупост.

— Искам да знам — каза Форд, — дали можеш да го видиш.

— Наистина ли?

— Да.

— И на какво — попита Артър, — прилича той?

— А аз откъде да знам бе, глупако? — извика Форд. — Ако го видиш, ми кажи.

Артър почувствува зад слепоочията си тъпото пулсиращо чувство, което беше запазената марка на повечето му разговори с Форд. Мозъкът му се спотаи като уплашено кученце в колибката си. Форд го докосна с ръка.

— ПНД — каза той, е нещо, което не можем да видим, или не виждаме, или което нашето съзнание не ни позволява да видим, защото си мислим, че това е проблем на някой друг. Това означава ПНД. Проблем на Някой Друг. Съзнанието просто го игнорира, също като сляпо петно. Ако погледнеш право в него, няма да го видиш, освен ако не знаеш какво точно представлява. Единствената ти надежда да го заловиш е да го изненадаш в ъгълчето на окото си.

— А — каза Артър, — значи затова…

— Да — каза Форд, който знаеше какво ще каже Артър.

— …подскачаше нагоре-…

— Да.

— …надолу, и примигваше…

— Да.

— …и…

— Помислих, че си получил съобщение.

— Мога да го видя — каза Артър, — космически кораб е.

За момент Артър беше зашеметен от реакцията, която това откровение предизвика. Рев се издигна от тълпата, и във всяка посока хората бягаха, викаха, крещяха и падаха един върху друг с тревожно объркване. Той учудено се отдръпна назад и се огледа страхливо наоколо. После се озърна с още по-голямо учудване.

— Вълнуващо, нали? — попита едно привидение. То се поклащаше пред очите на Артър, въпреки че беше по-правилно да се каже, че очите на Артър се поклащаха пред привидението. Устните му също се разтрепераха.

— К… к… к… к… — каза устата му.

— Мисля, че вашият отбор току-що спечели — каза привидението.

— К… к… к… к… — повтори Артър и подсили всяка буква с побутване по гърба на Форд Префект. Форд с трепет гледаше безредиците.

— Вие сте англичанин, нали? — попита привидението.

— М… м… м… м… да — каза Артър.

— Добре де, вашият отбор, както казах, току-що спечели. Мачът. Това означава, че ще задържат Купата от Пепел. Трябва да си много по-ласкан. Трябва да кажа, че доста харесвам крикета, въпреки че не бих желал някой извън тази планета да ме чуе да го казвам. Изобщо не искам.

Привидението издаде някакъв звук, който може би трябваше да представлява зло хилене, но беше трудно да се каже, защото слънцето беше точно зад него и създаваше заслепяващ ореол около главата му и блестеше по сребристите му коса и брада по начин, който беше респектиращ и драматичен, и който беше трудно съвместим със зло хилене.

— Все пак — каза той, — всичко ще свърши след два дена, нали? Макар че както ти казах, когато се видяхме за последен път, много съжалявам за това. Но каквото и да трябва да се случи, ще се случи.

Артър се опита да говори, но прекрати неравната борба. Той отново бутна Форд.

— Мислех, че се е случило нещо ужасно — каза Форд, — но това е само краят на играта. Трябва да се измъкваме. О, здравей, Слартибартфаст, какво правиш тук?

— О, губя си времето, губя си времето — каза сериозно старият човек.

— Това там твоят кораб ли е? Ще ни закараш ли донякъде?

— Спокойна, спокойно — им напомни старият човек.

— О’кей — каза Форд. — Само ще ти кажа, че тази планета ще бъде разрушена много скоро.

— Знам — каза Слартибартфаст.

— Добре. Само мислех да ти обърна внимание върху този въпрос — каза Форд.