Дъглас Адамс: Животът, Вселената и всичко останало

Артър погледна глупашки към мястото, където Форд го беше хванал за шлифера. Форд продължи, преди Артър да успее да превърне глупавия поглед в глупава забележка.

— …във фабриката на пространство-времето — каза той.

— А-а-а, тази — каза Артър.

— Да, тази — потвърди Форд.

Те стояха сами на един хълм на предисторическата Земя и се взираха непоколебимо един в друг.

— И те са направили какво? — попита Артър.

— Те — каза Форд, — са създали зоните на нестабилност.

— Наистина ли? — попита Артър; очите му не трепнаха в този момент.

— Наистина — каза Форд с подобна степен на очна неподвижност.

— Добре — каза Артър.

— Виждаш ли? — попита Форд.

Получи се малка пауза.

— Трудността при този разговор е — каза Артър след някакъв замислен поглед, който премина по лицето му като планинар, който лази по трудна скала, — че той е много различен от повечето ми разговори напоследък. Които, както ти обясних, водих почти само с дървета. Те не бяха като този. Може би освен когато си говорех с боровете, които понякога малко затъваха.

— Артър — каза Форд.

— Здрасти? Да? — каза Артър.

— Само повярвай във всичко, което ти казах, и всичко ще стане много, много просто.

— А, да, но не съм много сигурен, че вярвам в това.

Те седнаха и успокоиха мислите си.

Форд извади своят Суб-Ета Сенс-О-Матик. Той издаваше неопределени бръмчащи звуци и една мъничка лампичка неясно примигваше.

— Плоска батерия? — попита Артър.

— Не — каза Форд, — има движещо се изкривяване във фабриката на пространство-времето, въртоп, зона от нестабилност, и то тук някъде, в близост до нас.

— Къде?

Форд завъртя устройството в бавен лек плъзгащ полукръг. Внезапно лампичката светна.

— Там — каза Форд, сочейки с ръка. — Там, зад това канапе.

Артър погледна. За негова голяма изненада, на полето пред тях имаше едно кадифено драпирано Честърфилдско канапе. Той интелигентно се извъртя към него. Засукани въпроси заподскачаха в мозъка му.

— Защо? — попита той, — в това поле има канапе?

— Казах ти! — извика Форд, скачайки на крака. — Въртопи в пространствено-временния континуум.

— И това е неговото канапе, така ли? — попита Артър, борейки се с краката си и, надявайки се, макар и не много оптимистично, с чувствата си.

— Артър!! — му извика Форд, — това канапе е тук поради пространствено-временна нестабилност, върху което се опитах да привлека вниманието на тотално омекналия ти мозък. Това е изскочило от континуума, това са останки от пространствено-временно крушение, но няма значение какво е, ние трябва да го хванем, защото това е единственият начин да се измъкнем оттук.

Той бързо излази по скалата и изчезна в полето.

— Да го хванем? — промърмори Артър, а после се намръщи от объркване, когато видя канапето, което лениво се поклащаше и се носеше през тревата.

В изблик на неочаквано вътрешно наслаждение той скочи от скалата и трескаво се хвърли да преследва Форд и нелогично появилата се мебел.

Те се носеха диво през тревата, скачайки, смеейки се, подвиквайки си да бягат към канапето по този или онзи път. Слънцето огряваше замечтано полюшкващата се трева, малки полски животни лудо бягаха от пътя им.

Артър се почувствува щастлив. Той беше ужасно зарадван, че денят му беше дал толкова много, опирайки се на плана. Само преди двадесет минути той щеше да полудее, а сега вече гонеше Честърфилдско канапе по полетата на предисторическата Земя.

Канапето се поклащаше насам-натам и изглеждаше от една страна солидно като някои от дърветата, покрай които се носеше, а от друга страна ефирно като вълнуваща се мечта, когато прелиташе като призрак през някои други.

Форд и Артър търчаха хаотично след него, но то се извърташе и се изнизваше, като че ли следваще своя собствена сложна математическа топография, както и си беше. Все още го преследваха, а то все още танцуваще и се въртеше, докато изведнъж се обърна и се потопи, като че ли пресичаше границата на мястото на катастрофата, и те се озоваха над него. С вълнение и вик те скочиха отгоре му, слънцето примигна, почувствуваха се обгърнати от болезнена пустота, и неочаквано изскочиха в средата на игрището за крикет Лорд’с в гората Сейнт Джон, Лондон, в края на последния квалификационен мач от Австралийските серии през 198–, като на Англия и трябваха само двадесет и осем пробега, за да победи.

Първи важен факт от Галактическата история:

(Извлечение от Звездната Книга на Ежедневно Споменаваното за популярната Галактическа История)