Дъглас Адамс - Животът, Вселената и всичко останало

Неговият собственик, извънземното със скъпия тен, се облегна в креслото си. Името му беше Воубагър Безкрайно Продълженият. Той беше човек с цел. Не много добра цел, както той може би допускаше в началото, но най-малкото беше цел и най-малкото го караше да се движи.

Воубагър Безкрайно Продълженият беше — всъщност е — едно от малкото безсмъртни същества във Вселената.

Тези, които са се родили безсмъртни, инстинктивно знаят как да се справят с това, но Воубагър не беше от тях. Всъщност той ги мразеше всички тези спокойни копелета. Безсмъртието му се беше прикачило за него след нещастен случай с един неразумен ускорител на частици, един течен обяд и чифт гумени ленти. Точните детайли на случая не са важни, защото никой никога няма да успее да пресъздаде същите обстоятелства, при които той се е случил, и много хора са завършили, изглеждайки много глупаво, или умирайки, или и двете наведнъж, когато са се опитвали.

Воубагър затвори очи с жестоко и отпаднало изражение, пусна малко лек джаз по корабното стерео, и си помисли, че би могъл да го направи ако не беше изживявал неделните следобеди; наистина щеше да го направи.

Смешно беше да започне — той си имаше топка, живееше опасно, поемаше рискове, занимавайки се с дългосрочни инвестиции с висока отстъпка, и изобщо надживяваше всички.

Най-накрая той не можеше да се справя с неделните следобеди и с ужасната апатия, която започва да те обзема около 2 и 55, когато знаеш, че вече си се изкъпал толкова пъти, колкото е обичайното за този ден, че колкото и сериозно да се взираш в дадена статия от вестник, всъщност никога няма да я прочетеш, или да използуваш революционно новата технология за подкастряне, която се описва там, и че колкото повече се взираш в часовника, толкова по-милостиво стрелките ще наближават към четвъртия час, и ще навлезеш в дългото мрачно време за чай.

Така че нещата започнаха да му втръсват. Веселите усмивки, които се появяваха на лицето му, когато присъствуваше на погребенията на други хора, започнаха да избледняват. Той започна да презира Вселената като цяло и всеки в нея поотделно.

Това беше моментът, в който той измисли своята цел, не щото, което щеше да го тика напред, и което, както се видя, щеше да го подтиква напред завинаги. То беше следното:

Той щеше да обиди Вселената.

Това беше, той щеше да обиди всички в нея. Индивидуално, персонално, един по един, и (това беше нещото, при което той наистина реши да скръцне със зъби) по азбучен ред.

Когато хората протестираха срещу него, както те понякога правеха, че този план е не само погрешен, но всъщност неосъществим поради броя на хората, родени и умрели през цялото това време, той само щеше да ги изгледа със стоманен поглед и да ги попита „Човек може да си мечтае, нали?“

И така, той започна. Снабди се с космически кораб, в който беше вграден компютър, способен да работи с всички данни, отнасящи се до цялото население на познатата Вселена, и пресмятащ ужасно сложните маршрути, свързани с това.

Корабът му прелетя през външната граница на Слънчевата система, готвейки се да се изстреля покрай Слънцето и да излезе в междузвездното пространство.

— Компютър — каза той.

— Тук — изписука компютърът радостно.

— А сега накъде?

— Изчислявам.

Воубагър се взря за момент във фантастичната бижутерия на нощта, в билионите малки диамантени светове, които проблясваха в безграничната тъмнина. Всеки, всеки един от тях влизаше в плана му за пътуване. На повечето от тях той щеше да се връща още милиони пъти.

Той за момент си представи своето пътешествие, като свърза всички точки по небето като в детска игра за свързване на номерирани точки. Искаше му се от някоя далечна точка във Вселената тези линии да се виждат като много, много мръсна дума.

Компютърът бипна немелодично, за да покаже, че е свършил с изчисленията.

— Фолфанга — каза той и бипна.

— Четвъртият свят от системата Фолфанга — продължи той той и бипна отново.

— Изчислено време за път — три седмици — продължи той по-нататък и бипна отново.

— Там трябва да се срещнеш с един гол охлюв — бипна той, — от рода А-Рт-Ърп-Хъл-Ъпден.

— Вярвам — каза той след малка пауза, в която бипна, — че си решил да го наречеш безмозъчен дърдорко.

Воубагър изгрухтя. Погледна величието на битието извън прозореца за секунда-две.

— Мисля, че ще подремна — каза той, и прибави, — през кои райони от мрежата ще минем през следващите часове?

Компютърът бипна.