Дъглас Адамс: Сбогом, и благодарим за рибките

— Искаш ли? — попита той, след като цапна порядъчно количество.

Тя сви рамене и взе предложената и бутилка.

Те поседнаха за малко, като миролюбиво слушаха глъчката от охранителните системи в блока до тях.

— Тъй като се случва, съм притежавал много пари — каза Форд, — така че ако някога успея да посъбера малко, може и да дойда да те видя.

— Може, ще съм тук — каза момичето. — Но колко е това много?

— Заплата за петнадесет години.

— За?

— Написването на две думи.

— О, Заркуон — каза момичето. Коя от двете то отне толкова време?

— Първата. Веднъж проумях, че втората ми дойде наум през един следобед.

Някакви голями части от електронен барабан излетяха от един прозорец високо над тях и се разбиха на улицата пред тях.

Скоро стана ясно, че някои от охранителните системи в блока зад тях са пуснати преднамерено от някакво полицейско племе с цел привличането в засада на друго. Някакви коли с виещи сирени се появиха на това място, само за да се окажат обстреляни от хеликоптери, които се появиха, раздирайки въздуха между високите като планински кули блокове.

— Всъщност — каза Форд, който сега трябваше да надвиква врявата, — не беше точно така. Аз написах ужасно много, но те просто го съкратиха.

Той извади своя екземпляр от ПЪТЕВОДИТЕЛЯ от чантата.

— После планетата беше унищожена — изкрещя той. — Наистина смислена работа, нали? Въпреки това те трябва да ми платят.

— Ти работиш за това нещо? — изкрещя момичето.

— Да.

— Велик номер.

— Искаш ли да видиш това, което написах? — извика той. — Преди да бъде изтрито? Новите поправки ще бъдат осъществени по мрежата тази вечер. Все някой трябва да е открил, че планетата, на която прекарах петнадесет години от живота си, сега е разрушена. Досега все пропускаха това, но не може вечно да убягва от вниманието им.

— Става невъзможно да се говори, нали?

— Какво?

Тя сви рамене и посочи напред.

Над тях имаше един хеликоптер, който като че ли участвуваше в странична схватка с рокгрупата горе. Дим обгръщаше сградата. Звукооператорът висеше от прозореца държащ се само на връхчетата на пръстите си, а побеснелият китарист биеше по пръстите си с горяща китара, а хеликоптерът стреляше по всичко това.

— Може ли да вървим?

Те се понесоха надолу по улицата, далеч от шума. Пробягаха през някаква улична театрална трупа, която се опита да им изнесе кратко представление за проблемите на вътрешния град, но после се предаде и изчезна в малък ресторант, който отскоро покровителствуваше товарното животно.

През цялото това време Форд ръчкаше нещо по интерфейсния панел на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ. Те кривнаха в една пресечка. Форд клекна до една кофа за смет, а информацията започна да се лее от екрана.

Той намери статията си.

„Земя: Почти безобидна.“

Почти веднага екранът се превърна в гъмжило от системни съобщения.

— Ето — каза той.

— Моля, почакайте — казваше се в съобщенията. — Статиите се обновяват по Суб-Ета мрежата. Тази статия е в процес на редактиране. Системата ще прекрати след десет секунди.

В края на пресечката се появи една стоманеносива лимузина.

— Хей, виж — каза момичето, — ако са ти платили, ме попогледни. Аз съм работещо момиче и ей там има хора, които се нуждаят от мен. Трябва да вървя.

Тя отхвърли полуразмаханите протести на Форд и го остави да седи отритнат на кофата си за смет, приготвящ се да види как голяма част от живота му ще бъде електронно изметена в ефира.

Нещата на улицата малко се бяха поуспокоили. Полицейската битка се беше преместила в други сектори на града, малкото оцеляли членове на рокгрупата като че ли бяха стигнали до взаимно съгласие да признаят музикалните си различия и да започнат солокариери, уличната трупа беше излязла от ресторанта заедно с товарното животно, като му казваха, че ще го заведат в един бар, за който знаят, че към него ще се отнасят с по-голям респект, и малко по-надолу стоманеносивата лимузина тихо беше паркирала до бордюра.

Момичето бързаше нататък.

Зад нея, в тъмнината на уличката, едно зелено примигващо сияние къпеше лицето на Форд Префект, а очите му бавно се разширяваха от удивление.

Защото там, където очакваше да не намери нищо — празна, затворена статия — вместо това се появи безспирен поток от данни текст, диаграми, фигури и образи, движещи се обяснения за каране на сърф по Австралийските плажове, киселото мляко по гръцките острови, ресторанти в Лос Анжелос, в които да не влизаш, валутни сделки в Истанбул, които да избягваш, време в Лондон, което да избягваш, всякакви барове, в които можеш да влезеш. Всичко си беше там — всичко, което беше написал.