Дъглас Адамс: Сбогом, и благодарим за рибките

Внезапно се зачуди къде е Артър Дент и дали знае.

Артър Дент беше точно на хиляда четиристотин тридесет и седем светлинни години в един СААБ и беше разярен.

Зад него на задната седаалка седеше едно момиче, заради което той си трясна главата във вратата, докато се качваше. Той не знаеше дали това стана, защото тя беше първото женско същество от собствения му биологичен вид, което виждаше след години, или каквото и да беше, той се почувствува оглупен от това… Това е абсурдно, си каза той. Успокой се, помисли си той. Ти не си, продължи той с най-убедителния вътрешен глас, който можа да измисли, в подходящо и раазумно състояние. Ти току-що си дошъл на стоп от място в Галактиката, отстоящо на около сто хиляди светлинни години оттук, ти си много уморен, малко объркан и напълно уязвим. Отпусни се, без паника, съсредоточи се и си поеми дълбоко дъх.

Той отново се завъртя на седалката си.

— Сигурен ли сте, че тя е наред? — отново попита той.

Освен факта, че за него тя беше сърцераздирателно хубава, му прявеха впечатление много малко неща — колко е висока, на колко години е, точния цвят на косата и. Нито пък можеше да я попита нещо за нея, защото за нещастие тя беше в пълно безсъзнание.

— Тя току-що се надруса — каза брат и, като присви рамене, но не откъсна очи от пътя.

— И сега е добре, нали? — разтревожено попита Артър.

— За мен е добре — отговори той.

— Аха — каза Артър. — Хм — прибави той, след като се замисли за момент.

Разговорът дотук вървеше учудващо зле.

След първоначалната суматоха от поздрави, той и Ръсел името на брата на прекрасното момиче беше Ръсел (име, което в съзнанието на Артър винаги се асоциираше със снажни мъже с руси мустаци и изсушени със сешоар коси, които в началото са облечени малко предизвикателно в кадифени вечерни костюми и предвзети нагръдници и после трябваше да бъдат обуздавани със сила да не коментират мачове по билярд) — бързо откриха, че изобщо не се понасят един друг.

Ръсел беше снажен мъж. Беше с руси мустаци. Косата му беше спретната и добре изсушена. Ако погледнеше справедливо — въпреки че Артър не виждаше някаква необходимост от това, а само упражнение за душата — той, Артър, изглеждаше доста неприветливо. Човек не може да прекоси стотици хиляди светлинни години, предимно в багажни отделения на други хора, без да започне по малко да се оръфва, а Артър беше започнал доста да се оръфва.

— Тя не е боклук — внезапно каза Ръсел, като че ли си мислеше, че някой в колата може би е. — Тя е под въздействие на успокоителни лекарства.

— Но това е ужасно — каза Артър, завъртайки се да я погледне още веднъж. Тя като че ли нещо се вълнуваше и главата и се плъзгаше по рамото и. Тъмната и коса падаше пред лицето и, като че ли искаше да го скрие.

— Какво е положението с нея, болна ли е?

— Не — каза Ръсел, — само малко луда.

— Какво? — ужасено попита Артър.

— Луда, напълно луда. Заведох я в болница и им казах да я вземат на лечение. Те я пуснаха, докато все още си мислеше, че е таралеж.

— Таралеж?

Ръсел подсвирна страховито на колата, която се появи иззад завоя наполовина в тяхното платно, като ги накара да кривнат. Гневът като че ли го накара да се почувствува по-добре.

— Е, може би не таралеж — каза той, след като успокои колата. — Въпреки че щеше да им е по-лесно да се справят с това. Ако някой си мисли, че е таралеж, само му даваш едно огледало и няколко картинки на таралежи, караш го да ги сортира и се връщаш, когато се почувствува по-добре. Поне медицинската наука може да се справи с това. Това е въпросът. Но въпреки това като че ли не мога да се справя с Фени.

— Фени…?

— Знаеш ли какво и подарих за Коледа?

— Хм, не.

— „Черен медицински речник“.

— Хубав подарък.

— Аз си помислих същото. Хиляди болести, подредени по азбучен ред.

— Ти каза, че името и е Фени?

— Дааа. Избери си нещо, казах аз. Всичко тук може да бъде използувано. Може да са описани и истинските наркотици. Но не, тя искаше нещо различно. Само за да направи живота си труден. Тя си беше такава още в училище, знаеш ли.

— Наистина ли?

— Да. Падна по време на един хокеен мач и си счупи една кост, за която никой не беше чувал.

— Да. Мога да видя как това би раздразнило някого — каза Артър със съмнение. Той беше доста разочарован от откритието, че тя се казва Фени. Това беше доста тъпо и отчайващо име, каквото би си избрала някоя девствена стара мома, ако не може да произнася правилно името Фенела.