Рей Бредбъри - Сбогом, лято

Сбогом, лято.

Баба го погледна.

Дядо го каза.

Дъглас го почувства.

Сбогом, лято.

Думите се отрониха от устните на дядо, докато стоеше в края на верандата и гледаше езерото трева пред къщата, обрулените глухарчета, увехналите детелини, леката ръжда в дърветата. Истинското лято бе свършило, а в източния вятър се долавяше миризма на Египет.

— Какво? — попита Дъглас.

Но беше чул.

— Сбогом, лято. — Дядо се опря на парапета, затвори едното си око и остави другото да се скита по линията на хоризонта. — Знаеш ли какво е това, Дъг? Крайпътно цвете, кръстено на времето, каквото е сега. Виж. Целият дяволски сезон се е обърнал наопаки. Кой го знае защо лятото отново се върна. Може да е забравило нещо. Натъжава те. А после пак ти става весело. Сбогом, лято, Дъг.

Една папрат край парапета се разпадна на прах.

Дъг застана до дядо си с надеждата да види далечната гледка, нещо от онзи изглед зад хълмовете, нещо от желанието да се разплачеш, нещо от старата радост. Наложи се да се задоволи с миризмата на тютюна за лула и на афтършейва му. В гърдите му се завъртя пумпал — ту светъл, ту тъмен, ту раздвижваше устните му със смях, ту изпълваше очите със солена влага.

— Май ще изям една поничка и ще полегна — каза той.

— Добре, че си имаме сиести в Северен Илинойс. Хапни и лягай, момче.

Огромната топла ръка се отпусна върху главата му и от натиска пумпалът се завъртя по-бързо, докато не стана един топъл приятен цвят.

Последва радостно пътуване вътре към поничките.

Украсен с мустаци от пудра захар, Дъг размишляваше дали да не се предаде на съня — той се беше прокраднал изотзад и нежно го бе сграбчил за тила.

Полумрак изпълни дванайсетгодишното му тяло в три и половина следобед.

После се стресна в съня си.

Някъде далеч оркестър свиреше странна бавна мелодия, цялата в приглушен месинг и барабани.

Дъг вдигна глава и се заслуша.

Музиката зазвуча по-силно, сякаш далечният оркестър бе излязъл от някаква пещера на слънце.

И освен това звучеше по-силно, защото ако отначало инструментите бяха само няколко, с приближаването към Грийн Таун оркестърът като че ли растеше, сякаш музикантите изтичваха от пустите царевични поля, размахали над главите си блестящи тръби или палки. Някъде изгря, сякаш специално за да бъде бита, малка луна — и това бе големият басов барабан. Някъде ято раздразнени косове излетяха в небето, за да се превърнат в пиколо и да изоставят обраните овощни дръвчета.

— Парад! — прошепна Дъг. — Но днес не е Четвърти юли, а Денят на труда също отмина! Тогава защо…?

Колкото по-силно звучеше музиката, толкова по-бавна, дълбока и тъжна ставаше. Сякаш огромна гръмотевична буря минаваше ниско над хълмовете, заля с полумрак покривите и нахлу по улиците на градчето. Сякаш промърмори гръм.

Дъглас потръпна и зачака.

Парадът бе спрял непосредствено пред къщата.

Слънчевите зайчета от месинговите тръби играеха в прозорците и танцуваха по стените като крилете на мъчещи се да избягат на свобода златни птици.

Промъкна се до прозореца и надникна навън.

И видя само познати лица.

Премигна.

На моравата, с тромбон в ръце, стоеше Джак Шмид, който седеше на съседния чин в училище, най-добрият му приятел Бил Арно с тромпет, както и господин Винески, градският бръснар, чиято тръба се увиваше около него като боа, и… чакай малко!

Заслуша се.

От долния етаж не се чуваше нито звук.

Обърна се и бързо слезе по стълбите. В кухнята миришеше на бекон, но нямаше никого. Трапезарията пазеше спомен за палачинките, но само ветрецът се разхождаше из нея и призрачните му пръсти мърдаха завесите.

Изтича към предната врата и излезе на верандата. Да, къщата бе празна, но затова пък в двора се бе събрала цяла тълпа.

Сред оркестъра бяха дядо с валдхорна, баба с тамбурина, Скип с детска свирка.

Щом стигна края на верандата, всички завикаха оглушително; и докато викаха, Дъглас си помисли колко бързо се бе случило всичко. Само миг преди това баба бе оставила тестото в кухнята (пръстите й се бяха отпечатали върху брашното), дядо бе оставил томчето на Дикенс в библиотеката, а Скип бе скочил от киселата ябълка. Сега стояха с инструменти сред тълпата приятели, учители, библиотекарки и далечни братовчеди от прасковените ферми.

Виковете спряха и всички се засмяха, забравили за погребалната музика, която бяха свирили през градчето.

— Хей — най-сетне си възвърна дар слово Дъг, — какъв ден сме днес?