Дъглас Адамс: Сбогом и благодаря за рибата

Дъжд тип 17 представляваше мръсно плющене в предното стъкло, толкова силно, че нямаше никакво значение дали му работят чистачките или не.

Той провери теорията си като ги спря за малко, но се оказа, че видимостта значително се влоши. Тя просто не се подобри, когато отново ги включи.

Всъщност, едното от перата им започна да пляска по стъклото.

Фшът, фшът, фшът, пляс, фшът, фшът, пляс, фшът, фшът, пляс, фшът, пляс, фшът, пляс, пляс, пляс, хрррът.

Заудря волана, зарита пода, заблъска касетофона докато неочаквано той започна да свири, заблъска го пак, докато спря и започна да псува и псува, и псува, и псува, и псува.

В самия момент, когато гневът му тъкмо щеше да достигне до кулминацията си, в светлините на фаровете му заплува, едва видима през плющенето, една фигура застанала край пътя.

Жалка окаляна фигура, странно облечена, по-мокра от видра в перална машина и с вдигнат за автостоп палец.

«Жалък, мизерен боклук», помисли той и разбра, че има някой, който има повече право от него да се чувства изтормозен. «Сигурно е измръзнал до кости. Тъпо е да стопираш в гадна нощ като тая. Ще получиш само студ, дъжд и камиони, които изплискват локвите в лицето ти».

Поклати мрачно глава, изпусна още една въздишка, завъртя леко кормилото и се заби право в една дълбока локва.

«Скива ли к’во имам предвид?» помисли си той, докато преминаваше през нея с голяма скорост. «На пътя има истински копелета».

След секунда-две, в огледалото му се появи оплисканото отражение на автостопаджията, изправен прогизнал на банкета.

За момент се почувства добре заради това. Момент или два по-късно се почувства зле, задето се е почувствал добре. След това се почувства добре, задето се е почувствал зле, задето се е почувствал добре и удовлетворен продължи нататък в нощта.

Поне си го върна заради онова «Порше», което го замина, след като усърдно му беше препречвало пътя в продължение на двадесет мили.

И докато караше, дъждовните облаци се влачеха по небето след него, защото, макар сам и да не знаеше, Роб Макена беше Бог на Дъжда. Единственото, което знаеше беше, че работните му дни са гадни и че е преживял поредица скапани почивни дни. Единственото, което облаците знаеха, беше, че го обичат и искат да са близо до него, да го обожават и мокрят.

Следващите три камиона не бяха шофирани от Богове на Дъжда, но постъпиха по абсолютно същия начин.

Фигурата се завлече, или по-скоро зашляпа нататък, докато стигна до склона и подлата локва остана назад.

След малко дъждът започна да отслабва и луната се показа за малко иззад облаците.

Мина някакво «Рено» и шофьорът му взе трескаво да обяснява с жестове, че би бил щастлив да повози една фигура, само че този път не може, защото не отива в посоката, в която иска да отиде фигурата, която и да е тази посока и е сигурен, че фигурата ще го разбере. Завърши ръкомахането си с весело вдигнат нагоре палец, сякаш искаше да каже, че се надява фигурата наистина да се чувства добре, както е мокра и наквасена почти до смърт, и че ще я вземе следващия път.

Фигурата продължи да се влачи нататък. Мина един «Фиат» и направи съвсем същото като Реното.

В отсрещното платно мина едно «Макси» и мигна с фаровете си на влачещата крака фигура, въпреки че никак не бе ясно дали това означава «здрасти» или «съжалявам, ние сме в обратна посока», или «Ей виж, на дъжда стои човек. Какъв кретен!». Една зелена лента в горния край на предното стъкло показваше, че какъвто и да е бил смисълът на мигването, то е отправено от Стив и Карола.

Бурята сега определено бе утихнала и гръмотевиците недоволстваха над далечните възвишения, като човек, който казва: А, и още нещо…, двадесет минути след като е признал, че е загубил спора.

Сега въздухът бе по-прозрачен и нощта бе студена. Звукът се движеше доста добре. Самотната фигура, отчаяно трепереща, сега достигна до един разклон вляво. Срещу разклона имаше пътеуказател, до който тя стигна с бързи крачки. Започна да го проучва с трескаво любопитство, като извърна глава само, когато неочаквано премина още една кола.

И още една.

Първата профуча, без да обърне никакво внимание, втората — безразсъдно. Мина един «Форд Кортина» и натисна спирачки.

Фигурата се олюля от изненада, стисна чантата до гърдите си и забърза към колата, но в последния момент Кортината завъртя колелата си на мократа настилка и отфуча нататък по шосето доста шеговито.

Фигурата забави крачка и спря, изоставена и отчаяна.