Дъглас Адамс: Сбогом и благодаря за рибата

Случи се така, че на следващия ден шофьорът на Кортината постъпи в болница, за да му извадят апендикса, само че поради едно доста шеговито объркване хирургът му махна по погрешка крака и преди да успее да назначи апендиктомията за друг ден, апандиситът се усложни и се превърна в ужасно смешен тежък перитонит, като по този начин и справедливостта бе зачетена.

Фигурата продължи нататък.

До нея спря «Сааб».

Стъклото се спусна надолу и приветлив глас каза:

— Отдалече ли идваш?

Фигурата се обърна по посока на гласа му. Спря и хвана дръжката на вратата.

Фигурата, колата и дръжката на вратата й се намираха на една планета наречена Земя — свят, за който в «Пътеводителя на галактическия стопаджия» беше написано само: «Предимно безобиден».

Тези думи беше написал Форд Префект и точно в този момент той се намираше на един далеч не безобиден свят, в един далеч не безобиден бар и безразсъдно създаваше неприятности.

Дали защото беше пиян, болен или самоубийствено полудял, не би станало ясно за един повърхностен наблюдател и, наистина, в «Старото розово куче. Бар», намиращ се в долния южен край на Хан Долд Сити нямаше повърхностни наблюдатели, защото това не беше от местата, където можеш да си позволиш да правиш повърхностно каквото и да било, ако искаш да останеш жив. Всички наблюдатели в заведението по-скоро бяха злобни, с погледи като на ястреби и тежковъоръжени, с болезнено пулсиране в главите, което ги караше да вършат безумни неща, когато забележат нещо, което не им харесва.

В заведението се беше възцарило едно от онези отвратителни притихвания, които наподобяват ядрена криза.

Дори злата птица, кацнала на една пръчка над бара, беше спряла да дълбае с клюна си имената на местните наемни убийци — услуга, която се предлагаше безплатно.

Всички погледи бяха обърнати към Форд Префект. Някои от тях бяха разположени върху пипала.

Специфичният начин, по който днес безразсъдно бе решил да си играе със смъртта, се състоеше в опита му да плати сметка за напитки, голяма колкото малък военен бюджет, с кредитна карта Американ Експрес, която не се приема никъде в проучените части на вселената.

— За какво се тревожите? — попита той с весел глас. — Срока на валидност? Никога ли по тези места не сте чували за нео-относителността? Има цели нови клонове на физиката, които се занимават с такива неща. Ефектът на удължаване на времето, темпоралната реластатика…

— Не се безпокоим за датата — каза мъжът, към когото бе адресирана забележката, който беше опасен барман в опасен град. Гласът му представляваше ниско, меко мъркане, подобно ниското меко мъркане, което се чува при отваряне на силоз с балистична ракета. Една ръка, голяма колкото бут, почукваше върху тезгяха и леко го вдлъбваше.

— Е, тогава всичко е наред — каза Форд, взе чантата си и се приготви да си тръгва.

Потрепващият пръст се протегна и леко се спря върху рамото на Форд Префект. Той му попречи да си тръгне.

Въпреки че пръстът бе прикачен за голяма, колкото плоча длан и дланта беше прикачена за подобна на бухалка ръка, самата ръка не беше прикачена към нищо, освен в метафоричния смисъл, привързана със силна кучешка преданост към бара, който беше неин дом. Първоначално тя беше по-конвенционално прикачена към стария собственик на бара, който на смъртния си одър, съвсем неочаквано, я бе завещал на медицинската наука. Медицинската наука беше решила, че не харесва външния й вид и веднага я беше завещала обратно на «Старото розово куче. Бар».

Новият барман не вярваше в свръхестественото или в полтъргайсти, или други подобни смахнати неща — той просто можеше да разбере кой му е полезен съюзник още от пръв поглед. Ръката стоеше на тезгяха. Приемаше поръчки, сервираше напитки, справяше се убийствено с хора, които се държат, сякаш искат да бъдат убити. Форд Префект седеше неподвижно.

— Не се безпокоим за датата — повтори барманът удовлетворен, че сега цялото внимание на клиента му е на негово разположение. — Тревожим се за цялото парче пластмаса.

— Какво!? — каза Форд. Изглеждаше леко разочарован.

— Това — каза барманът и протегна напред картата, сякаш беше риба, чиято душа преди три седмици е отлетяла към Земите, Където Рибите Са Вечно Блажени. — Не го приемаме.

Форд се зачуди за миг дали да не повдигне въпроса за това, че у себе си няма други разплащателни средства, но реши за момента да продължи да се преструва. Обезтелената ръка сега стискаше рамото му леко, но категорично, между палеца и показалеца си.