Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

— Благодаря — извика тя. — Благодаря ви много…

Прекъсна я трясък на гръмотевица. Погледна угрижено към небето и после, в отговор на внезапна мисъл, затършува в голямата пластмасова пазарска чанта, която, както сега откри, имаше дупка на дъното.

На нея с големи букви беше написано (за всеки, който може да дешифрира азбуката на Кентавър):

«ДЮТИ ФРИ МЕГА-МАРКЕТ, ПОРТ БРАСТА, АЛФА КЕНТАВЪР. БЪДИ КАТО ДВАДЕСЕТ И ВТОРИЯ СЛОН С ИСТИНСКА СТОЙНОСТ В КОСМОСА — БАУ!»

— Чакайте! — извика фигурата и махна към кораба.

Стълбата, която бе започнала да се прибира назад към люка спря, спусна се отново и фигурата се качи по нея.

След няколко секунди се появи отново със стар и протрит пешкир в ръка, който напъха в чантата.

Махна отново, мушна чантата под мишница и хукна да се скрие под някакви дървета, докато отзад корабът вече се издигаше.

Светкавица проблесна по небето и накара фигурата да спре за момент, после да ускори крачка още повече, като промени посоката, за да заобиколи дърветата отдалеч. Ходеше бързо, подхлъзваше се тук и там, свиваше рамене срещу дъжда, който сега падаше с все по-голяма сила, сякаш някой го теглеше от небето.

Краката й шляпаха в калта. Над хълмовете тътнеха гръмотевици. Напразно триеше водата от лицето си и продължаваше да се препъва напред.

Още светлини.

Този път не светкавици, а по-меки и по-слаби светлини, които преминаха бавно над хоризонта и угаснаха.

Когато ги видя, фигурата спря отново и после забърза още повече, право към точката, в която се бяха появили.

Сега теренът ставаше по-стръмен, издигаше се нагоре и след още двеста-триста метра най-накрая се появи препятствие. Фигурата спря, за да го огледа и след това хвърли чантата от другата страна, преди сама да се прехвърли оттатък.

Едва бе докоснала с крака земята от другата страна, когато от дъжда към нея полетя машина и светлините й прорязаха плътната завеса от дъжд. Докато застрашителното свистене приближаваше, фигурата отстъпи назад — машината беше заоблена, ниска, като малък кит, порещ вълните — лъскава, сива и удължена, и се движеше с ужасяваща скорост.

Фигурата инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази, но когато машината профуча покрай нея и изчезна в нощта, я плисна само фонтан вода.

За миг по небето просветна друга мълния, която позволи на наквасената фигура край шосето за част от секундата да зърне малкия надпис на задницата на машината, преди тя да изчезне.

За абсолютно нейно изумление, на табелката пишеше: «Другата ми кола също е Порше».

Роб Макена беше мизерно копеле и го знаеше, защото през годините много хора бяха подчертавали това пред него и той не виждаше причина да не се съгласи с тях, освен съвсем очевидната, тоест, че му харесваше да не се съгласява с хората, особено с хората, които не му харесват, което в крайна сметка включваше всички.

Той изпусна въздишка и превключи на по-ниска скорост.

Хълмът започваше да става стръмен, а камионът му бе натежал от датски термостати за радиатори.

Не че имаше някакво естествено предразположение към лошото настроение, или поне се надяваше да е така. Дъждът го потискаше, винаги дъждът.

Сега валеше, просто за разнообразие.

Това беше особен дъжд, който той особено ненавиждаше, особено когато шофира. Имаше си номер. Дъжд номер 17.

Някъде беше чел, че ескимосите имат над двеста различни думи за сняг, без които разговорите им вероятно биха били много монотонни. Затова правели разлика между дебел сняг и тънък сняг, лек сняг и тежък сняг, лепкав сняг и хрупкав сняг, сняг идващ на виелици и сняг идващ на преспи, сняг идващ с подметките на съседа ти върху хубавия чист под на твоето иглу, снеговете на зимата, снеговете на пролетта, снеговете, които помниш от детските си дни — толкова по-хубави от сегашните снегове, ситен сняг, пухкав сняг, сняг от хълма, сняг от долината, сняг падащ сутринта, сняг падащ през нощта, сняг падащ изневиделица точно когато си тръгнал за риба и сняг, който въпреки всичките усилия да ги дресираш, кучетата ти са напикали.

В малкото си тефтерче Роб Макена бе записал двеста и тридесет вида дъжд и никой от тях не му харесваше.

Превключи на още по-ниска скорост и камионът заръмжа. Оплакваше се по един приемлив начин заради датските термостати, които носеше.

Откакто бе тръгнал от Дания предния ден, бе преминал през тип 33 (лек, пронизващ ръмеж, който прави пътищата хлъзгави), 39 (тежки капки), от 47 до 51 (вертикален лек ръмеж, до силно наклонен, лек до умерен, напоителен), 87 и 88 (два много прецизно разграничавани типа обилен порой), 100 (следпороен бурен вятър примесен с дъжд), всички типове морски бури номера между 192 и 213 едновременно, 123, 124, 126, 127 (леки до умерени талази студ, постоянно и на пристъпи барабанене по кабината), 11 (вятър с капчици) и сега най-малко любимия му номер 17.