Гиллиан Флинн: Не казвай сбогом

Изчезнала от седем дни

Замисля ли се за жена си, винаги си представям главата й. Формата, оттам тръгвам. Когато я зърнах за пръв път, най-напред забелязах тила й и в извивките му открих нещо прелестно. Приличаше на лъскав твърд царевичен кочан или на речна вкаменелост. Тя имаше изящна глава, както би се изразил някой от викторианско време. Човек лесно си представяше формата на черепа.

Навсякъде бих познал главата й.

И онова, което е вътре. За него също си мисля — за ума й. За мозъка, за всички онези гънки, за мислите й, които се стрелкат напред-назад през гънките като обезумели пъргави гъсенички. Детински си представям, че отварям черепа й, развивам масурите на мозъка и го проучвам, опитвайки се да уловя и да стисна мислите й. За какво си мислиш, Ейми? Въпросът, който съм задавал многократно по време на брака ни, макар и негласно, макар и не на човека, който би могъл да отговори. Допускам, че подобни въпроси надвисват като буреносни облаци над всеки брак. За какво си мислиш? Как се чувстваш? Кой си ти? Какво си причинихме взаимно? Какво ще правим?

Очите ми се отвориха точно в шест сутринта. Не беше птиче потрепване на клепачите, не беше нежно примигване към пълната осъзнатост. Събудих се механично. С призрачно потракване сякаш от клепачите на кукла на вентролог — светът беше черен, а после изведнъж: време е за шоу! Часовникът показваше 6:00 — точно срещу лицето ми, първото нещо пред погледа ми. Почувствах се различно. Рядко се събуждах на кръгъл час. Обикновено ставам в по-нащърбени часове: 8:43, 11:51, 9:26. В живота ми нямаше будилници.

Точно в този момент, 6:00, слънцето се изкатери над короните на дъбовете и прояви пълната си лятна същност на разгневено божество. Отражението му проблесна по реката към къщата ни — дълъг и сияен пръст, който сочеше към мен през рехавите пердета на спалнята. Обвинително: Забелязан си. Ще бъдеш забелязан. Повъртях се в леглото, нюйоркското ни легло в новата ни къща, която все още наричахме „новата къща“, макар че живеехме там вече две години. Къща под наем на брега на река Мисисипи, типична за новобогаташко предградие, къща, за каквато си мечтаех като дете от квартала с домовете на различни нива и овехтели килими. Къща, която тутакси ти се струва позната: най-общо внушителна, непредизвикателна, нова, нова, нова къща, която съпругата ми би възненавидяла — и наистина ненавиждаше.

Да си извадя ли душата, преди да вляза вътре? Първата й реплика, щом пристигна. Беше компромисно решение: Ейми настояваше да живеем под наем, не да купуваме в родното ми градче в Мисури, понеже твърдо се надяваше, че няма да се задържим там дълго. Само че единствените къщи под наем бяха струпани в този провалил се строителен комплекс: миниатюрен призрак на градче от къщи, собственост на банката, съсипани от рецесията и обезценени, квартал, който бе затворил врати още преди да ги отвори. Беше компромис, обаче Ейми не го възприемаше така, ни най-малко. За нея това бе наказателен каприз от моя страна, злобно и себично завъртане на ножа. Да я замъкна като пещерен човек в град, който агресивно е отбягвала, и да я принудя да живее в къща, която преди би превърнала в обект на присмеха си. Е, може би не е компромисно решение, ако само единият от двамата го смята за такова, но нашите компромиси си бяха такива. Един от нас винаги се сърдеше. Обикновено Ейми.

Не винете мен за това недоволство. Недоволството Мисури. Обвинявайте икономиката, лошия късмет, моите родители, вашите родители, интернет, хората, които използват интернет. Преди бях писател. Пишех за телевизията и киното, пишех книги. Навремето, когато хората четяха неща на хартия, когато всички се интересуваха какво мисля. Пристигнах в Ню Йорк в края на 90-те години, последното издихание на славните дни, макар че тогава още никой не го знаеше. Ню Йорк гъмжеше от писатели, от истински писатели, защото там имаше списания, истински списания, безброй. Това беше във времето, когато интернет все още беше като екзотичен домашен любимец, когото държиш в ъгъла на издателския свят — подхвърляш му нещо за ядене, гледаш го как танцува на късичката си каишка: о, какъв сладур, със сигурност няма да ни убие през нощта. Помислете само: беше времето, когато току-що завършили колежа младежи идваха в Ню Йорк и им плащаха, за да пишат. Нямахме представа, че се захващаме с професия, която след едно десетилетие ще изчезне.