Марко Ганчев - Сбогом на таласъмите и други приказки

Имало едно време един татко. Тоя татко имал едно момче. Дотук добре. Лошото е, че тоя татко много обичал да поучава своето момче. И нещо още по-лошо — да му дава за пример себе си: че той на времето бил много добро момче. И как може сега точно неговото момче да не е също така много добро момче.

Щом момчето се върнело поизцапано от игра на топчета или с яке, разпрано от някоя ограда, бащата изваждал албума със снимки от времето, когато той бил момче, и заговорвал:

— Гледай какво чисто и спретнато момче съм бил аз. Вземай пример от татко си, бе момче.

И на снимката наистина се виждало едно чисто и спретнато момче. Сегашното момче поисквало да възрази, че и него го измиват и издокарват, когато е за снимка. Но таткото му казвал остро: като не знае друго, поне да знае да мълчи.

Един ден момчето се завърнало от училище изпоцапано с водни бои почти от главата до петите.

— Последния час имахме рисуване — казало то на татко си.

Разбира се, тия думи били излишни.

— Дай поне да видя дали си нарисувал и нещо друго, освен себе си — избоботил таткото.

Момчето извадило блока си. Подало на баща си рисунката. Доста нескопосно били наплескани няколко слоя боя един върху друг. Трудно можело да се разбере какво е нарисувано, ако отдолу момчето не било написало: „Ваза“.

Момчето знаело много добре сега какво ще последва, както и по-досетливите от вас вече се сещат.

Таткото се поровил малко в стария семеен шкаф и извадил албумчето със своите рисунки от ученическите си години.

— А ето как рисуваше баща ти на времето — тръснал под носа му чистата рисунка на една ваза. — Можех и художник да стана, но предпочетох радиоинженерството.

Момчето знаело, че трябва да замълчи засрамено, но не знаело точно колко време ще трябва да продължи тая сцена. Добре че някой позвънил остро и припряно на вратата и таткото отишъл да отвори. Нахълтал един приятел на таткото, с когото работели заедно в радиозавода.

— Еврика! — викал новодошлият. — Победа!

Момчето се учудило, че тоя път гостът не носи под мишница таблата за игра, а някакъв чудноват апарат, приличен на магнитофон и на мелничка за месо едновременно.

— Готово. Тръгна. Цялата пречка била в един кондензатор…

Отдъхвайки си, гостът се загледал учудено към двете рисунки.

— Я! Ама вие май тъкмо мене сте чакали. Телепатия, а? Къде ви е контактът?

И разположил апарата си на масата.

Скоро момчето разбрало в какво се състои цялата работа. Този приятел на таткото, и той инженер в радиозавода, от дълго време работел над едно изобретение. И най-после успял да го осъществи. Нямал търпение да дочака до сутринта, когато щели да изпробват изобретението в завода, та дотичал да се похвали на своя приятел.

Изобретението било магнитофон за прослушване на картини. Магнитофонът действал на един прост принцип. Учените отдавна били открили, че когато човек рисува, четката едновременно с боите запечатва върху рисунката и звуковете, които се носят наоколо.

Рисува си, да кажем, Микеланджело „Страшният съд“ и си свири с уста. И мелодията остава запечатана под боите. Рисува си Ван Гог слънчогледите, а хазяйката му се кара, че не си е платил наема. Толкова интересни неща ще се научат за миналите епохи!

И ето че епохалното изобретение за разчитането на тия звукове било готово и включено в контакта.

— Картината се пъха тука — обяснявал изобретателят, слагайки рисунката на момчето в отвора, който приличал на фуния от мелничка за месо.

Светнали зелени индикатори, чуло се жужене и пращене. Изобретателят завъртял копчетата за настройване и тримата изслушали записа на всичко, което станало в часа по рисуване, докато момчето нанасяло боите върху листа. Разбира се, записът не бил пълен, защото както вече бе казано, момчето наплескало и много боя върху дрехите си, а магнитофонът не бил пригоден да прослушва и облекло. Но и откъслеците, които се чули, били достатъчни, за да продължи бащата да има лошо мнение за своето момче.

— Теодоре, след часовете отиваме ли при кучетата? — ясно прозвучал шепотът на момчето.

— Там сме — отвърнал Теодор. — Само че преди това ще те бия на топчета.

— Ще ме биеш друг път — озъбило му се момчето. — Никой още не ме е бил на топчета.

— Никой ли? Ами баща ти? — ехидно запитал Теодор.

— Той не ме бие на топчета, а за топчета. Задето се връщам с изкаляни колене.